К.Уилбър


 Кен Уилбър е един от най-четените съвременни американски философи с преводи на повече от двадесет езика, и един от най-значимите представители на трансперсоналната психология.


БЕЗ ГРАНИЦИ
Кен Уилбър

Когато някой ви попита „Кой сте вие?“ и вие решите да дадете основателен, изчерпателен, честен; повече или по-малко изчерпателен от

говор, в какъв ред протичат мислите в главата ви? От една страна обрисувате себе си в същия ред, в който вие самите сте се опознали; включвате в описанието на най важните факти от живота ви – добри или лоши, смислени и безсмислени, научни и лирични, философски и религиозни, които смятате за релевантни и фундаментални за формирането на вашата идентичност. Например, бихте могли да кажете нещо такова: „Аз съм уникална личност, тъй като притежавам различни потенциали: Аз съм добър, но понякога съм лош; обичащ съм, но съм враждебен. Аз съм баща и адвокат; харесвам риболова и баскетбола….“. Така бихте могли да продължите това изреждане на чувства и мисли, относно себе си и по този начин да създавате вашия образ.

Но има друг, по-основен процес, протичащ на по-ниско ниво, който охарактеризира пълно целият този процес на установяване на основата на вашата идентичност. Нещо много просто започва да се случва, когато отговаряте на въпроса „Кой сте вие?“. Когато се описвате, или обяснявате, или дори само вътрешно си представяте вашето „себе“, съзнателно или не, вие рисувате мислена линия (или граница) през цялото поле на вашите преживявания – всичко от вътрешната страна на тази граница вие усещате и наричате „Аз“, а всичко отвън границата усещате , че е „не-Аз“. С други думи, вашата личностна идентичност е зависима изцяло от това къде ще прокарате тази мислена гранична линия.

Вие сте човек, не сте стол – знаете това, защото съзнателно или несъзнателно сте прокарали гранична линия между хората и столовете и съответно сте способни да разпознаете идентичността си в първото. Вие може да не сте нисък, а доста висок на ръст човек – така вие рисувате мислена граница между високото и ниското и се идентифицирате като „висок“. Достигате до усещането, съзнанието „Аз съм това, не онова“ посредством рисуването на гранична линия между „това“ и „онова“ и след това разпознавате себе си в „това“ и своята не-идентичност в „онова“.

Така, когато кажете „собствената ми личност“ вие чертаете гранична линия между това, което представлява вас и това, което не е „вас“. Така, когато отговаряте на въпроса „Кой сте вие?“, вие просто обрисувате нещата от вътрешната страна на тази линия. Т.нар. криза на идентичност възниква тогава, когато не можете да решите как и къде да прокарате линията. На кратко, „Кой си ти?“ означава „Къде рисуваш границата?“.

Всички отговори на въпроса „Кой съм аз?“ се извличат от точно тази процедура на рисуване на гранична линия между „Аз“-а и „не-Аз“-а. Веднъж поставена, тази основна граница може да инициира много комплексни отговори на този въпрос – научни, теологически, икономически; те могат да бъдат също и много прости и безизразни. Каквито и да са тези отговори, те зависят от първоначалното поставяне (рисуване) на граничната линия.

Най-интересното нещо за тази граница е, че тя може да (и всъщност доста често) се променя. Тя може да бъде пренарисувана. Във определен смисъл, човек може да промени „картата“ на душата си и да намери в себе си неосъзнавани неща, за съществуването на които той дори не е предполагал, или не е смятал за достижими, може би дори е оценял като нежелателни. Както видяхме вече, най-радикалната промяна или движение на граничната линия се случва в преживяванията на „свръх-идентичноста“, защото личността разширява себе-идентичноста си и включва нея цялата вселена. Можем дори да кажем, че тя губи границата си като цяло поради идентификацията си с „едно хармонично цяло“, където вече не съществуват вътре и вън, т.е. разграничаването е невъзможно.

(Откъс)

ДВАТА НАЧИНА НА ПОЗНАНИЕ
Кен Уилбър

Когато Вселената като цяло се опитва да познае себе си посредством човешкия ум, някои части от тази вселена неизменно остават непознати. Точно както ножът не може да среже самия себе си, така вселената не може напълно да види себе си като обект, без изцяло да изопачи себе си. Съответно опитът да бъде позната Вселената като обект на познанието е противоречив в самата си същност и колкото повече той сякаш успява, толкова повече всъщност се проваля и толкова повече вселената изневерява на самата себе си. Ако всичко трябва да бъде проверено как проверяваш проверяващия, който несъмнено е част от всичко? С други думи, когато вселената се раздели на субект и обект, на едно състояние, което вижда и друго състояние, което е виждано, нещо винаги остава пропуснато. Биофизикът Л.Л. Уайт обяснява: “ Така незрелият ум, в невъзможността си да избегне от своите собствени предразсъдъци в полза на постоянството, дори и при подхождането към пренебрегваната процесуална страна на опита, не успява да разпознае истинската форма на процеса на развитие и е осъден на безплодна борба в усмирителната риза на своите двойни противоположности: субект / обект, време / пространство, дух/материя, свобода/необходимост, свободна воля / закон. Истината, която трябва да бъде една е просмуквана от противоречия. Човек не може да разбере къде е, тъй като е създал два свята от един.“

Освен дуалистичен има и друг начин на познаване на Реалността, начин на познаване, който не действа чрез отделяне на познаващия от познаването, на субекта и обекта. Едингтън обяснява този втори начин на познаване:

„Има два вида познание, които аз наричам символно знание и вътрешно знание:. По-обичайните форми на разсъждение са приложими единствено към символното знание. Вътрешното знание не се подлага на кодиране и анализ; или по-скоро, когато се опитаме да го анализираме, вътрешното се губи и се замества със символизъм.“ Същността на реалността е такава, че наблюдателят и събитието, субектът и обектът, познаващия и познаването са неделими. Според думите на Тейар дьо Шарден: „Досега разглеждахме проблема такъв, какъвто е. Това ще рече според свойствата му и на части, като че ли ни е позволено да отчупим един фрагмент и да го разглеждаме отделно от цялото. Време е да изтъкнем, че тази процедура е просто интелектуална уловка. Разглеждана във своята физическа, конкретна реалност:вселената не може да се раздели, като един гигантски атом тя образува в целостта си:единственото истинно неделимо. Колкото по-дълбоко проникваме в материята с все по-съвършени средства, толкова повече се убеждаваме във взаимозависимостта на отделните и части. Всеки елемент от космоса е втъкан заедно с останалите:Не е възможно да се реже в тази мрежа, за да се отдели част от нея, без тя да започне да се разплита и разръфва по краищата. Навсякъде около нас докъдето се простира погледът ни, вселената се държи като едно цяло и единственият начин да я възприемем е да я възприемем като едно цяло, едно единствено парче.

Точно това е не дуалистичния подход на познанието. Образно казано установихме, „съдържанието“ на не дуалистичния подход е абсолютната Реалност, защото той разкрива вселената такава каквато е, а не по начина по който обикновено бива разделяна или символизирана. По-точно казано няма нещо наречено Реалност и нещо друго наречено познание за Реалността, защото това би било изцяло дуалистично. Ако продължаваме да говорим за не дуалистичното познание за Реалността като отделено от самата нея, то това е само, защото езикът е толкова дуалистичен, че е невъзможно да изкажем нещата по друг начин. Не трябва обаче да забравяме, че в първичното преживяване познаването и Реалното са неделими.

Така достигаме до изненадващо заключение. След като начините на познаване отговарят на различните нива на съзнание и след като Реалността е особен начин на познаване, следва, че Реалността е ниво на съзнанието. Това означава /и тук отново ни се налага да се върнем към дуалистичния изказ/, че Реалността е това което се разкрива от не дуалистичното ниво на съзнанието, което нарекохме Разум. Въпреки, че философията обикновено се основава на това основно преживяване, само по себе си то не е философия – то е по-скоро временно прекратяване на всяка философия. С преминаване към не дуалистичния начин на познаване, познаващия се чувства едно цяло с познаваното, така че тъждествеността преминава от изолирания индивид към цялото, защото да познаваш реалността означава да се отъждествиш с нея. По думите на Ервин Шрьодингер:

„Колкото и невероятно да изглежда на обикновения разум /т.е. на дуалистичния начин на познание/ вие и всички разумни същества сте едно цяло. Така, животът който живеете е не просто частица от общото битие, а е в известен смисъл цялото:Така вие можете да легнете на Майката Земя с твърдото убеждение, че сте едно с нея и тя е едно с вас. Също ката нея ви сте стабилни и неуязвими,даже хиляди пъти по-стабилни и неуязвими. Както е сигурно обаче, че тя ще ви погълне някой ден, така е сигурно и че ще ви роди отново за страдания и изпитания. И то не просто „някой ден“. Сега, днес, всеки ден тя ви ражда, не веднъж, а хиляди пъти, както всеки ден ,хиляди и хиляди пъти ви поглъща“.

И това е изречено не от някакъв объркан мистик, а от трезвия ум поставил основите на квантовата механика. Реалността не може да бъде предадена вербално. Така даоистите твърдят, че „тези, които знаят не говорят, а тези, които говорят не знаят“. Това е така защото думите сами по себе си са част от реалността. Ако се опитаме да опишем напълно реалността с думи, то трябва да опишем думите, които сме използвали.

Всяка възможна идея има смисъл само във връзка със своята противоположност : горе не значи нищо без долу, ляво без дясно, битие без небитие, безгранично-ограничено, истина – неистина, добро-зло, мрак-светлина. Реалността като цяло няма противоположност и за това за нея не може да се мисли. Сузуки изяснява това с думите: „тъй като Реалността е извън всички форми на дуализъм, в нея няма контрасти и затова не може да бъде характеризирана. В този дух Николай Кузански нарича Бог съвпадение на противоположностите.

(Откъс)



Трябва да влезете за да напишете коментар Вход