„Модерният човек в търсене на душата си“, К.Г.Юнг


Из „Модерният човек в търсене на душата си“
К.Г.Юнг

За щастие ние хората не сме изгряващи и залязващи слънца. Дали в дъното на всичко това не стои страхът от смъртта? Това не ми се струва много вероятно, защото принципно смъртта е все още далеч във времето и на нея се гледа малко или много в абстрактна светлина. Опитът показва, че в основата на всички затруднения в този преходен период са дълбоките специфични проблеми в самата душа. За да илюстрирам този процес ще дам пример с движението на слънцето такова каквото е в човешкото преживяване и в ограниченото човешко съзнание. Сутрин то изгрява от нощното море на безсъзнателното и поглежда към широкият светъл свят, който лежи пред него и тръгва да го завладява като се изкачва все по-високо. С разширяването на собственото му поле на действие предизвикано от изгряването му, слънцето постепенно открива своята значимост. В негова цел се превръща най-високата възможна точка, от която залива в най-голяма степен света със своита благодат.

От тази гледна точка слънцето разглежда и своя заник. След апогея започва залеза и той е точно обратното на всички идеали и ценности, които сме почитали „сутринта“. Слънцето влиза в противоречие със себе си. Изведнъж то трябва да започне да черпи от лъчите си вместо да ги излъчва.

Един френски афоризъм обобщава гореказаното с цинично примирение: Да знаеха младите, да можеха старите…

За щастие ние хората не сме изгряващи и залязващи слънца. И все пак има нещо сходно и да се говори за утрото (пролетта) или вечерта (есента) на живота не е просто сантиментален жаргон. По този начин ние отразяваме психологична истина, психологичен факт, тъй като след средата на живота се променят дори телесни характеристики – особено при южните раси възрастните жени получават удебеляване на гласа и огрубяване на лицевото изражение, докато при старците се забелязва известна феминизация. Мъжките ценности успоредно с тялото започват да се трансформират в своята противоположност. В първата половина от живота си мъжът използва главно мъжкото си парче и в минимална или нищожна степен – женското. През втората половина от живота женското парче влиза в употреба. Аналогичен е процесът при жените. Тази трансформация засяга в много по-голяма степен психичното пространство отколкото физичното. Често се случва мъже между 40 и 50 години да си зарежат бизнеса и в този момент жените им да наденат панталони и да открият мал ко магазинче, в което да използват мъжа си за момче за всичко. Голям процент от жените се отварят за социални отговорности и социална осъзнатост едва след 40-тата си година.
Много често тази трансформация е съпроводена с различни семейни катастрофи.

Най-лошото от всичко е, че дори интелигентни и образовани хора не са осведомени за възможността от подобни трансформации. С други думи, те навлизат във втората половина от живота си абсолютно неподготвени. Нещо повече, те навлизат в нея с погрешните очаквания, че техните истини и идеали ще им служат и занапред както и до момента. Но ние не можем да изживеем следобеда на живота си според „сутрешната си програма“ – страхотните сутрешни неща са нищожни вечер, което е било истина сутрин, вечер става лъжа.

Възрастните хора трябва да знаят, че животът им не е последователност от възход и падение, а неизбежни вътрешни процеси са в основата на тези противоречиви явления. За младия човек е грях и опасност да е прекалено ангажиран със себе си, но за възрастния човек това е дълг и необходимост. След като е разпилявало лъчите си по света, слънцето се отдръпва и затваря за да освети себе си. Вместо това обаче много възрастни хора предпочитат да бъдат хипохондрици, доктринери, апологети на миналото или вечни младежи – жалки заместители на самоозаряването, но неизбежни последици от заблудата, че втората половина от живота трябва да бъде управлявана от принципите на първата.

Човешките същества със сигурност не биха живяли до 70-80 години, ако последните десетилетия от живота им нямаха значение за вида, към който принадлежат. Следобедът на човешкия живот също има своето значение и не е просто безсмислен придатък на жизненото утро. Първата половина на живота има важни задачи свързани с развитието на индивида, адаптирането му към външния свят, продължението на рода и грижа за децата. Това са очевидно природни цели. Печеленето на пари, социалното съществуване, семейството и потомството нямат нищо общо с културата. Културата е нещо отвъд природните цели. Дали пък културата не е смисълът и целта на втората половина от живота?

В примитивните племена старите хора почти винаги са пазачи на тайните и законите, иначе казано, на културното наследство на племето. Къде е мъдростта на нашите стари хора – къде са техните тайни и прозрения? Повечето старци се опитват да се конкурират с младите. В САЩ сякаш идеалното поведение за бащата е да бъде брат на сина си, а за майката – по възможност по-малка сестра на дъщеря си.

Не знам каква част от това объркване е реакция на предишно преувеличение на достойнството на възрастта и каква част се дължи на фалшиви идеали. Тези идеали безспорно съществуват у хората, чиито цели са заложени в миналото, а не в бъдещето. Затова те непрекъснато драпат да се върнат назад. За тези хора е трудно да се преориентират през втората половина от живота си към нови цели, различни от тези през първата.

За много хора е фатално да погледнат в миналото си. За тях е жизнено важно да имат пред себе си проект или цел. Затова най-популярните религии съдържат обещание за отвъден живот. Това позволява на смъртния човек да изживее втората половина от живота си със същата целеустременост като първата. Но да вярваш в наши дни е толкова трудно изкуство, че особено по-образованите хора трудно биха намерили в това своето решение. По отношение на безсмъртието има много противоречащи си мнения и никакви „научни“ доказателства. Образованите хора знаят, че подобни доказателства са невъзможни. Ние просто нищо не знаем за това.

Това, което аз със сигурност знам обаче е, че целенасоченият живот е по-добър, по-богат и по-здрав от безцелния, и че е по-добре да вървиш напред по течението на времето, отколкото назад срещу него. За психотерапевта един възрастен човек, който не може да си вземе сбогом с живота изглежда точно толкова слаб и безпомощен, колкото един млад мъж, който е неспособен да прегърне живота. Обикновено става дума за една и съща детинска ненаситност, за аналогичен страх и упорство у единия и у другия. Като лекар аз съм убеден, че е здравословно – ако мога да използвам тази дума – човек да види в смъртта цел, към която да се стреми. Бягството от смъртта е нещо нездраво и анормално, което отнема от втората половина на живота нейната цел. В този смисъл считам, че религиозното учение е в съзвучие с психичната хигиена. Ако живея в къща, за която знам, че ще се срути над главата ми в близките две седмици, аз през цялото време ще мисля само за това. Ако напротив, се чувствам сигурен – то аз ще мога да водя нормален ж ивот през това време. От психотерапевтична гледна точка е полезно да се разглежда смъртта като преход – част от жизнения процес, чиито параметри и продължителност са извън пределите на нашето съзнание.

От хилядолетия насам човешката душа има нужда да вярва в отвъдния живот, както човешкото тяло има нужда от сол. Целите на терапията не ни предлагат обходни пътечки, а ни водят точно в средата на утъпкания от човечеството път. Така ние мислим правилно за смисъла на човешкия живот, дори и да не разбираме това, което мислим.

Мисленето е приблизително равенство, от което не може да излезе нищо повече от това, което сме вложили в него. Така работи интелектът. Но отвъд него има мислене в първични образи – в символи, които са по-стари от историческия човек, които са посяти в него от най-древни времена, и вечно живи и непресъхващи у всички поколения изграждат основите на човешката душа. Да се живее пълноценно е възможно само в хармония с тези символи, мъдростта е именно връщане към тях. Тук не става дума за вяра, нито за познание, а за съгласуване на нашето мислене с първичните образи от несъзнаваното. Те са източник на всичките ни съзнателни мисли. Една от тези първични мисли е идеята за живот след смъртта. Науката и тези символи са несъизмерими. Символите са необходимо условие за въображението, първични данни, чието право на съществуване науката не може да отхвърли. Тя може да ги приеме за факт и да ги изследва (както например тироидната жлеза). Преди 19 век тази жлеза е считана за ненужна, тъй като просто предназначението й е би ло неразбрано. Би било късогледство от наша страна да наречем днес архетипите безсмислени. За мене те са нещо като психични органи и аз се отнасям към тях много внимателно.

Случвало ми се е да казвам на възрастни пациенти: „Твоята представа за Бог или твоята идея за безсмъртие е атрофирала, затова твоя психичен метаболизъм е разстроен.“

Нека сега да се върнем на слънцето. Пътят, който то изминава, е дъга от 180 градуса, която е разделена на четири части. Първата четвърт е детството – стадий, в който ние сме проблем за другите, но все още нямаме съзнание за наши собствени проблеми. Съзнателните ни проблеми запълват втората и третата четвърт от живота ни. В последния стадий ние отново сме необезпокоявани от нашето съзнание и се превръщаме по-скоро в проблем за другите. Въпреки многото различия между детството и старостта те имат нещо общо – потапяне в безсъзнателните психични явления.

(Откъс)


Трябва да влезете за да напишете коментар Вход