Човешката психика

Публикуваните авторски материали в „Арт – зона“  ни дават възможност да се срещнем с основоположниците и последователите на стремежа да се обясни човешката психика с нейните феномени, обичайни  явления и начини на познание, част от които са асоциациите, сънищата, визиите, синхроничността  и основно Методът на активното въображение, залегнали в основата на  проекта „На среща със себе си“.

Книгата, която цитираме е изцяло по лекции на К.Г.Юнг, и представлява именно онзи толерантен подход на големия  учен, който подход в днешно време се оказва събирателното между различните клонове на науката психология, нейните митологични образци и съвремието.  Ето какво казва Юнг за сложността на човешката психична дейност, и за това как тя не подлежи на обградени с рамки теории.

За основите на аналитичната психология

Уважаеми дами и господа, първо искам да ви припомня, че английският не ми е роден език. Трябва да ви помоля да ме извините за някои езикови несъвършенства и грешки.

Както знаете, целта ми е да направя за вас кратък обзор на някои основни схващания в психологията. Ако при това на преден план стоят собствените ми принципи или моята гледна точка, съвсем не значи, че бих пренебрегнал значимостта на ценния принос на други изследователи в тази област. Не желая да се поставя нескромно на първо място, но позволете ми да предположа, че вие имате толкова ясна представа за заслугите на Фройд и Адлер, колкото и аз самият.

И тъй, как ще процедираме? Сега искам да ви изложа накратко програмата. Трябва да се занимаем с две главни области: едната е структурата на несъзнаваното и неговите съдържания, а другата – методите, които използвам при изследването на съдържанията, произтичащи от несъзнавания психичен процес. Втората област се подразделя на три: първо – асоциативният експеримент, второ – анализата на сънищата, и трето – активното въображение.

Разбира се, невъзможно е да ви поднеса тук всичко, което би трябвало да се каже по такива сложни теми като например философските, религиозните, етническите и социалните проблеми, характерни за днешното колективно съзнание, или това, което би могло да се каже за процесите в колективното несъзнавано и за необходимите при разясняването им изследвания в областта на сравнителната митология и историята.

Независимо че тези теми биха могли да ви се сторят твърде далечни една от друга,те представляват най-важните фактори за възникването, регулирането и нарушаването на индивидиуалното вътрешно състояние, а на тях се основават и различията в областта на психологическите теории. Въпреки че съм лекар и поради това се занимавам преди всичко с психопатология, аз съм убеден, че точно този клон от психологията може само да спечели от разширеното и задълбочено познание за нормалния психичен живот като цяло.

Именно лекарят не би трябвало да забравя, че болестите са нарушени нормални процеси, а не entia per se (същности сами за себе си), с присъща само на тях самите психология. Similia similibus curantur (Подобното се лекува с подобно) е една важна истина на древната медицина и като велика истина може да се изроди във велика глупост. Следователно медицинската психология трябва да се пази от това самата тя да не заболее. Едностранчивостта и стесняването на хоризонта са типични особености на неврозата.

Каквото и да ви говоря, то във всички случаи ще остава един несъвършен недовършен торс. За съжаление не мога да ви бъда в услуга с много нови теории, защото моят емпиричен темперамент се стреми повече към нови факти, отколкото към разсъждения върху тях, въпреки че те, откровено казано, са забавно интелектуално запълване на времето. Всеки нов случай е за мен почти нова теория и сигурно тази гледна точка не е чак толкова лоша, ако вземеме предвид колко млада е съвременната психология – съгласно с нея тя е още в люлката си. И затова времето за обобщаващи теории положително още не е настъпило. Дори понякога ми се струва, че психологията не е разбрала нито мащабността на задачата си, нито объркващото и потискащо сложно естество на своя предмет – психиката сама по себе си. Изглежда почти така, сякаш тези неща едва, едва проникват в нашето съзнание, и ние съвсем не можем да си представим точно какво означава това, че душата е обект на научно наблюдение и изследване, от една страна, а също временно и негов субект, т.е. средството, с което се правят тези наблюдения. Срещата лице в лице с този заплашителен дяволски кръг ме доведе до крайна предпазливост и до известно релативиране на изявленията – подход, който често бива напълно погрешно разбран.

Не бих искал да утежнявам изложенията си с критични забележки, които само могат да попречат. Споменавам това, като един вид предварително извинение за вероятни ненужни усложнения. Теориите ме занимават по-малко, отколкото фактите; затова ви моля да имате предвид, че за краткото време, с което разполагаме, не мога да ви представя целия доказателствен материал в подкрепа на моите изводи. Тук имам предвид преди всичко множеството разклонения на анализа на сънищата и сравнителните методи за изследване на несъзнаваните процеси. Искам да ви помоля още и за разбиране и отзивчивост, въпреки че ми е ясно, че преди всичко от мен зависи да ви представя нещата по възможно най-прост начин.

И така, психологията е, на първо място, наука за съзнанието. Освен това тя е наука за продуктите на онова, което наричаме несъзнаван душевен живот. Ние не можем да изследваме пряко несъзнаваното – именно защото е неосъзнато и нямаме достъп до него. Можем да се занимаваме само с осъзнатите дадености, за които допускаме, че се коренят в онази област, наричана несъзнавано, в областта на “тъмните представи,”, които според антропологията на философа Кант, съставляват половината свят. Всичко, което казваме за несъзнаваното, бива формулирано от съзнанието. Несъзнаваната психика винаги има напълно непозната същност, но се изявява чрез съзнанието и в рамките на неговите дадености, и повече нищо не можем да направим. По-нататък не можем да отидем и това би трябвало да имаме винаги наум като окончателен критерий за преценка.

Съзнанието е странно нещо. Един проявяващ се с прекъсвания феномен. Една пета или една трета, или може би даже половината от човешкия живот протича в едно несъзнавано-съзнавано състояние. Нашето ранно детство протича неосъзнавано. Всяка нощ потъваме в несъзнаваното и само в определени промеждутъци от време между бодърстването и съня имаме повече или по-малко ясно съзнание. Човек даже би могъл да се запита доколко изобщо е ясно това съзнание. Така например би могло да се приеме, че едно десетгодишно дете вече е осъзнато, но лесно бихме могли да покажем, че става дума за особен вид съзнание – а именно без каквото и да е осъзнаване на Аза. Знам за много деца, които на единайсет, дванайсет, четиринайсет години или още по-късно изведнъж биват разтърсени: “Аз съм.” За пръв път в живота си чувстват, че те самите преживяват, че могат да погледнат назад към едно минало, съхранило спомени за неща, но никакъв спомен за собствената им личност.

Трябва да признаем, че когато казваме “аз”, ние нямаме абсолютен критерий за това, дали напълно преживяваме своя собствен “Аз” или не. Възможно е нашето познание за Аза да е все още фрагментарно и вероятно хората от следващите епохи ще знаят много повече от нас за това, какво означава Азът за човека. Ние наистина нямаме никаква представа до какви други резултати може да доведе този процес.

Съзнанието е като повърхността или покривалото на една обширна несъзнавана област, чийто обхват е неизвестен за нас. Понеже не знаем нищо за несъзнаваното, не можем да определим територията, в която то властва. Не можеш да правиш изказвания за нещо, което не познаваш. Когато казваме “несъзнаваното”, често си мислим, че с това изразяваме нещо конкретно, но чистата истина, е че само сме показали, че не знаем какво е несъзнаваното всъщност. Ние имаме само косвени положителни данни за това, че под прага на съзнанието съществува една психична област. Имаме и някакви научно състоятелни аргументации за това. От съдържанията, които несъзнаваното изявява, можем да направим известни изводи за неговата природа. Но при заключенията си не бива да подхождаме прекалено антропоморфно, защото е твърде възможно нещата в действителност да са нещо съвсем различно от това, което вижда нашето съзнание.

Ако например разгледаме конкретната действителност и я сравним с онова, в което я превръща нашето съзнание, се натъкваме на най-различни вътрешни образи, които “обективно” изобщо не съществуват. Така например виждаме цветове и чуваме звуци, когато в действителност има само вибрации. Ние се нуждаем от лаборатории с много сложни апарати, за да можем да си създадем картина за света независимо от нашите сетива и душевност, и аз предполагам, че с несъзнаваното е същото – би трябвало да имаме лаборатория, в която с помощта на обективни методи да можем да установим какви в действителност са нещата, когато сме в несъзнавано състояние. Затова всичко, което ще кажа по време на лекциите за несъзнавато, трябва да се разглежда на тази основа. Става дума винаги за едно “като че ли” и вие не би трябвало никога да забравяте това ограничение.

Освен това съзнанието се характеризира с известна ограниченост. В даден момент то може да задържа само няколко неща едновременно. Всичко останало тогава е несъзнавано; представата за непрекъснатите взаимовръзки на съзнавания свят, възприемането и разбирането на тази всеобща взаимосвързаност ни се дава опосредствано, само на основата на такива съзнавани, бързо сменящи се една след друга “моментни снимки”. Невъзможно ни е да получим представа за цялото – нашето съзнание е твърде ограничено за това; ние виждаме само онова, което прожекторът осветява в момента. То е, както ако наблюдаваме света през тясна пролука, тя би ни позволила да видим само малка част, всичко останало е в тъмнина и недостъпно за възприятията ни.

Царството на несъзнаваното е огромно и непрекъснато, докато царството на съзнанието прилича на една ограничена територия с постоянно сменящи се актове на познание, осъществяващи се на моменти чрез собствените ни сетива.

Съзнанието се базира до голяма степен на възприемането и ориентирането в околния свят. Предполага се, че е локализирано в главния мозък, който има ектодермен произход и вероятно по времето на нашите най-ранни предшественици е бил сетивен орган на кожата. Вероятно чрез това локализиране на съзнанието в мозъка могат да се обяснят качествата на усещането и ориентирането. Неслучайно английски и френски психолози от 17 и 18 в. са се опитвали да представят съзнанието като продукт на сетивните усещания, като че ли то се състои само от такива. Това е отразено в известната формулировка: Nihil est in intellectu quod non prius fuerit in sensu (В мозъка няма нищо, което преди това да не е било в сетивата ). В съвременната психология подобни представи могат да бъдат доказани. Фройд наистина не намира причината за ясното осъзнаване в сетивните усещания, а представя несъзнаваното като следствие от съзнаваното. Това съответства на същата рационална нагласа.

Аз бих казал точно обратното. Очевидно първо е налице несъзнаваното и съзнанието се развива от едно неосъзнато състояние. В ранното детство ние живеем неосъзнато, най-важните инстинктивни функции протичат неосъзнавано и съзнанието би трябвало да бъде породено от несъзнаваното. Този процес изисква огромно усилие. Да живееше осъзнато е усилие. Това може да доведе до изтощение. Да се развива съзнанието е едно почти противоестествено усилие.

То може да бъде наблюдавано например при примитивните, които при най-малкото натоварване, пък даже и без него, изведнъж “вече не са тук”. Те могат просто с часове да седят и когато ги попиташ “Какво правите?, За какво мислите?”, те се чувстват обидени, защото смятат, че “само един откачен мисли – има мисли в главата си. Ние не мислим.” Ако изобщо го правят, те мислят повече със стомаха или със сърцето си. Някои негърски племена са убедени, че мислите са в корема, защото те усещат само онези мисли, които смущават функциите на черния дроб, стомаха и червата. С други думи, те осъзнават само емоциите. Емоциите и афектите винаги са придружени с доловими физиологически инервации.

Индианците пуебло ми казаха, че всички американци били откачени. Когато, малко изненадан, ги попитах защо смятат така, те отвърнаха: ”Те казват, че мислят с главите си. Никой нормален човек не мисли с главата си. Ние мислим със сърцето.” Тези хора живеят още в Омировата епоха, когато диафрагмата се е смятала за център на психичната дейност. Това е друг вид локализиране на психиката. Нашата представа за съзнанието премества мисленето във високо изправената ни глава. Индианците пуебло – напротив – извеждат съзнанието от интензитета на чувството. Абстрактно мислене за тях не съществува. Понеже те се кланят на слънцето, аз им изложих аргумента на Августин: „Бог не е слънцето, а създателят на слънцето.”  Те обаче не можаха да възприемат това, защото не са в състояние да излязат извън възприятията на сетивата и извън чувствата. Затова съзнанието и мисленето за тях са локализирани в сърцето. От друга страна, за нас психичната дейност нищо не означава. Според нашите разбирания сънищата и фантазиите са “ниско долу” и затова се говори за “подсъзнателно”, за нещата под съзнанието.

Тези локализирания, които за нас изглеждат странни, играят важна роля в тъй наречената примитивна психология, която е всичко останало, но не и примитивна. В тантра-йога и в индуистката философия например могат да се открият много прецизни системи на психичните слоеве – локализация на съзнанието от перинеума до главата. Тези центрове са т.нар. чакри. Те са упоменати не само в ученията на йога, но подобни представи се срещат и в старонемските алхимични трудове, които сигурно са се появили без познаване на йога.

Същественото при съзнанието, е че нищо не може да бъде осъзнато без един Аз, към който да бъде съотнесено. Онова, което не достига до Аза, не се осъзнава. Оттук съзнанието може да се дефинира като съотнасяне на психичното съдържание с Аза. Какво обаче е Азът? Азът е една комплексна даденост, която се състои преди всичко от общото усещане за тялото, за “съществуването” и чак след това – за съдържанието на паметта; човек има представа, че е дълга верига от спомени. Тези два фактора са основните стълбове на онова, което наричаме Аз. Поради това можем да наречем Аза комплекс от психични факти. Този комплекс има голяма притегателна сила – като магнит. Той привлича съдържания от несъзнаваното, от онази тъмна област, за която нищо не знаем, както и впечатления от външния свят, и онова от всички неща, което влезе във връзка с Аза, бива осъзнато. Което не установи такава връзка, остава неосъзнато.

Из „Тавистокски лекции“, К.Г. Юнг



Трябва да влезете за да напишете коментар Вход