Добра лъжа или лъжа за добро

Петя Дилова

Откъс от авторската книга "Нецензурирани настроения"
 

Израснах будно дете. Така ми казват мама и тати. От онези, които диктуват правилата на игрите на детската площадка и определят кой трябва да жуми, кой да се крие. По-късно разпределят други роли. Но това доста по-късно. От онзи диктаторски период си спомням, че обичах да зачезвам. Не помня кое ме е карало да го правя, вероятно любопитството ми към света, вероятно ранно появилата се у мен любов към усамотението, но просто изчезвах. С часове. И, не знам защо, все ме намирали на най-опасните места – около реката. Всеки път ядях бой. Сега разбирам, че за родителите на едно 5-годишно дете тези часове са страшни. Но за едно 5-годишно дете те са толкова градивни! Сигурно оттогава знам какво е да си самостоятелен. Не защото не съм имала грижовни родители. А защото съм имала право на избор. На пет! А може би и по-рано. Спомням си, мама ми е разказвала, че още от няколкомесечно бебе ме е оставяла, подпряна на възглавници, и е ходела на пазар /да речем/, сигурна, че, като се прибере, най-много дясната ми ръчичка да е мръднала леко вляво. Ей такова бебе съм била. После – добро и самостоятелно дете. Казвам добро, защото наистина бях добро дете. Питайте майка ми и баща ми. Даже първия ми съзнателен скандал с тях според мен си беше за добро. Бях на шест. И имах кънки. От онези ролковите, на които така и повече не се качих никога. Старата версия на отдавна миналите от мода ролери. Спомням си ги много ясно – метални с жълти колелета и черни болтове. Майка ми ги била донесла от Германия. Никой друг тогава не е имал такива кънки, никой въобще не е имал кънки. Дори не си спомням дали изобщо се научих да ги карам, може би не.

Един ден се прибрах разплакана и казах, че са ми откраднали кънките. Сигурно въобще не е било чудно в онези времена, когато кънки просто нямаше… Майка ми, сигурно с най-състрадателния си тон ме е успокоявала, че „няма нищо, Петенце, голяма работа, пак ще имаш кънки…”, а тайничко е страдала и тя, че детето й, което до вчера единствено е имало кънки, вече няма и е разочаровано…  Но не помня така ли е било. Помня само, че си мислех: „ Уф, мина, повярва ми!” Тогава май не ядох бой.

Истината си я спомням като че ли беше вчера. Бях седнала на входа на 16-ти блок, пред голямата локва, в която Миро циганина караше „салове” от стиропор, обула единствените на света ролкови кънки с жълти колелетата и черни болтове. При мен дойде едно момиченце, циганче. Като всички днешни найс-то родени циганчета – неугледно такова, със сплъстена косичка, мръсни и кърпени дрешки, лошо миришещо, босо. Гледаше кънките сякаш бяха нещо за ядене. Когато се заговорихме като 6-годишни деца, тези разлики сякаш не са имали значение. То беше дете, същото като мен. Само дето нямаше кънки. Но това тогава вероятно е личало само в неговия поглед. Защото не си спомням кънките да са ме правили с нещо по-различна от другите деца. Чак сега се замислям. След куп въпроси ми се примоли да ги покара… Разбира се, че му ги дадох. Няма такъв момент. Или поне не би могъл да бъде описан. Едно опърпано 6-годишно циганче, окатерило се на някакво немско чудо, едва успяващо да скрепи 1-2 метра крачки и усмихнато до небето… Аз не се смеех така. Подарих му ги. С чисто сърце му ги подарих. Едва във входа на блока осъзнах колко ще ми се карат. И, докато лъжех, не сведох поглед. Не за правдоподобност – какво ти разбира едно 6-годишно дете от сведени погледи. Излъгах, защото съм била сигурна, че едно 6-годишно дете разбира от добрина…

Никакъв неочакван край. Тази истина признах на майка ми едва преди няколко години. Не мога да предам учудването й – че досега, толкова години, ми е вярвала; учудването й от една простичка доброта, от лъжата, която може да сътвори 6-годишната й дъщеря, лъжата заради едната простичка доброта.



Трябва да влезете за да напишете коментар Вход