Морски Великден

Морето е смирено. Няма вълни. Няма грохот. Прилича на заспал приказен герой. Моят герой. Може би чака да отида при него и да го целуна. Тогава ще отвори обятия и ще ме прегърне, за да ме отведе в тайнствените си дълбини, където ще бъда цяла само негова. Почакай! Не бързай! Нека мигът ни за малко поне продължи. Аз пред теб заставам мое море във време, в което не те познавам и не съм те виждала. Очите ми поемат синята безкрая и се къпе душата ми в солените води на твойте ласки.

Великден на морето. Природата е смирила своята мощ. Морето е равно и изкрящо, а мравките от него пият вода. Едва докосват вълните пясъка. Всяка следваща вълна ме пази. Ще ме докоснат само ако аз желая. А аз копнея да усетя този допир. Силата и устремът заедно се сливат със смирението и ме обгръщат като лияни. Плътта ми с всичките си фибри се отдава на това усещане за хлад и допир. Морето е студено към мен. Сърдито ми, че дълго време забравих за него. Като всяка сила и то обича да го величаят, да го ухажват, да му казват колко е неотразимо, неповторимо и единствено. И то желае да обсеби женската ми душа, нежните ми мисли и зелените ми очи. Иска да съм негова, за да ме има само за себе си. Да ме заключи дълбоко в тъмното си царство и да се рее нейде без мен. Само, че аз дойдох на Великден, когато морето е смирено, когато стихията му е преклонила глава и кротката като пеперуда само целува нозете ми. Само лъхащият студ от водата напомня за спотаеното му желание да впие ледени пръски в топлата ми кожа и да ме прегръща силно и продължително, а може би завинаги, докато скове всяко мое желание да съм свободна.

На Великден морето е в покой. То се подчинява на моето желание да пия от силната му воля, да черпя с пълни шепи от неговата устременост. Усещам любовта му омиротворена и овладяна. Покоят му е истински докато съм пред очите му, докато усеща как духът и дъхът ми се сливат с цялата му същност.

Лежа на брега, а косите ми като дюни, ту се разпиляват и отлитат, ту стихват в меки къдрици от соленият въздух. Пясъкът се крие и танцува в тях, прави ги да изглеждат седефени, златисти и лунни едновременно. Всеки нежен или отривист морски повей променя формата и съдържанието им. Вятърът моделира същността ми, ту съм Горгона, ту Малка русалка, а понякога танцуващо семенце от глухарче, но винаги съм свободна.

Великден на морето! От водата и блесналото в него слънце очите ми стават на изумруди. Бистри, кристални и дълбоко, много дълбоко в тях онова златисто пламъче бушува със страшна сила. Толкова е мъничко и дълбоко, че трябва целият да се потопиш в емоцията, за да го видиш, но когато достигнеш до него – очите и сърцето ти ще изгори. Не искай този огън да е твой. Студените ти води ще го изгасят. Ледената ти прегрътка ще изсипе от косите ми изкрите светлина. Не ме прегръщай толкова дълго, море! Не ме искай толкова силно само за себе си. Аз дойдох по Великден, за да ме чуеш когато ти кажа, че те обичам и ще се върна, когато откриеш топлината в своето сърце.

Великден на морето!

Петя Димитрова



Трябва да влезете за да напишете коментар Вход