Моята смърт…

Смъртта идва бавно. Тя е просто сянка. Просто спомен за нещо отминало. Идва за секунда, като слънчев лъч и оставя горяща рана в съзнанието ти. Тя е в едни очи. Очи, като есенен ден. Малки зелени тревички и слънчеви пръски на фона на кафяви листа. Сухи и забравени. Тя е една усмивка, видяна толкова отдавна и все пак толкова незабравима, колкото е самата смърт. Тя не е грозна. Пристегната в брилянтно черна рокля, с разрошени, красиви коси. Смъртта идва от нищото и започва да те води към своето нищо. Всеки ден те убива с думите и безразличието си. Искаш да избягаш, но тя е навсякъде. Излизаш на улицата и виждаш милиони усмихнати хора, които водят своята смърт под ръка. Аз срещнах моята смърт веднъж и тя взе най- ценното ми със себе си. Сега просто чакам момента, когато живота ще й подари и останалото. Смъртта ти носи наслада всеки път, когато я видиш, подушиш, усетиш допира й, смеха й- идва онази сладка болка, сякаш и този път си я излъгал. А горчивата истина е, че ти никога не си успял, тя през цялото време те е залъгвала, че ти продължаваш да живееш. Аз съм щастлив, че познах моята смърт, тя беше красива и спокойна, като есенен ден. Сега просто търпеливо изчаквам момента, когато някога, някъде, в нищото, насред всичкото, далеч от шума, утопията на моя разум- там някъде за мен и моята смърт ще се роди нов живот. Където ще  е истинското, смъртоносното и съживяващо щастие.

Ивелина Иванова



Един Отговор на Моята смърт…

  1. Когато прочетох текста, незабавно ми изплува асоциацията със смъртта в „Ах, този джаз!“, и любовта на хореографа Джо Гидиън към нея… Само, дето там смъртта – любовта беше бяла и респектираща… Тук е точно обратното, тя е черно – брилянтена, в някаква красива изисканост и свободност…

    Карлос Кастанеда казва, че смъртта е винаги с нас и ни следва непрекъснато зад лявото ни рамо – изкуство е, да приемеш смъртта като част от живота… И, както казва пък, Ошо – за да можеш да живееш свободно, трябва да осъзнаеш, че смъртта и живота са двете страни на една монета, а страхът от смъртта всъщност, е страх от живота…

    В текста виждаме това всекидневно умиране на части от нас и двойнствената страна както на живота, така и на смъртта… Обикновено, по-лесно е да мислим плакатно и едностранчиво, животът е хубав, а смъртта е грозна… В тази връзка, авторът ни разкрива типично мислене в опозиции – това е огромна крачка при приемането на нещата и вид разширяване на съзнанието… Още повече, тук се открива и намирането на нов смисъл и раждане на друг живот в смъртта: от двете противоположности (тези на живота и смъртта) се ражда нещо трето и ново, и в това се изразява именно трансцеденцията… В този смисъл отново ще цитирам: според Юнг, всичко е обусловено от своята цел, по тази логика смъртта, както и живота, има своята целесъобразност… Интересно е това проследяване на тази непрекъсната цикличност, в която винаги за цел има появата на ново състояние, и в тази връзка е важно да се подчертае, че нищо в природата не се губи, а просто преминава от едно състояние в друго… и че, както знаем, природата не търпи вакуум…

    В текста обаче, изразена противоположност и същевременно – аналогия на смъртта е любовта, а не общо казано – живота… И тук се разкрива един много важен детайл – някак си смъртта добива образ на жена – „красива и спокойна“, „незабравима“, „идва за секунда, като слънчев лъч и оставя горяща рана в съзнанието ти“… „Тя е просто сянка“… В тази връзка, Сянката е ключово понятие в аналитичната психология и играе робята на архетип, а приемането на нашите сенчести страни е изкуство и част от оформянето на нашата цялост… Същевременно, приемането на Сянката ни разкрива неща от реалния ни живот, в този смисъл, в текста е много важно разбирането на любовта и нейното приемане именно като начин за нова самопромяна – своеобразно „прераждане“… И нов живот в реалността… С любов към любовта…

Трябва да влезете за да напишете коментар Вход