Христос – символ на цялостната личност

Откъс от „Еон“, К.Г.Юнг

„Психологията не знае какво е добро и зло само по себе си;  за нея това са само преценки на отношения: добро е това, което от дадена гледна точка изглежда подходящо, приемливо или ценно; зло – съответно противоположното. След като онова, което наричаме „добро“, е за нас „истинско“ добро, то съществува и „лошо“, и „зло“, което за нас  също е „истинско“.

Виждаме, че психологията се занимава с една повече или по-малко субективна преценка, т. е. с психични контрасти, които са неизбежна характеристика на ценностните отношения: добро е онова, което не е лошо, а лошо – което не е добро. Има неща, които от известна гледна точка са крайно лоши, т. е. опасни.  Има и такива неща в човешката природа, които са много опасни и затова изглеждат на попадналия в техния обсег като зло. Да се разкрасява злото няма смисъл, това се прави само заради една измамна сигурност. Човекът е способен на неизмеримо зло и както показва човешкият опит, злодеянията са толкова реални, колкото и добрините, т. е. душата е, която неволно изрича разграничаващата преценка. Единствено за несъзнаваното не съществува добро и зло. В сферата на психологията, откровено казано, не се знае кое преобладава в света – доброто или злото.

Надяваме се, че е доброто, т. е. онова, което ни изглежда приемливо. Едва ли някой някога ще може да каже какво представлява доброто само по себе си. Дори да осъзнаваме относителността и нетрайността на моралните преценки, не можем да се освободим от тях, а онези, които си въобразяват, че стоят над доброто и злото, обикновено са най-големите мъчители на човечеството и се гърчат в терзанията истраховете на собствената си треска.

Днес повече от всякога е важно човек да не пренебрегва опасността от злото, което се таи в самия него. Тя, за съжаление, е прекалено реална и затова психологията държи на истинността на злото и отхвърля всякакви дефиниции, определящи го като незначително или дори несъществуващо. Психологията е емпирична наука и се занимава с реални неща. Затова като психолог аз нямам намерението, нито компетентността да се намесвам в метафизиката.

В това отношение не се решавам да изкажа преценка. Настоявам само, че в сферата на нашия опит бяло и черно, светлина и мрак, добро и зло са еквивалентни противоположности, едната от които винаги предполага другата.Този прост факт е представен правилно още в Clementinischen Homilien1, един сборник от гностично-християнски съчинения, създадени около 150 година, където неизвестен автор схваща доброто и злото като дясната и лявата ръка на Бога, а самото творение – като състоящо се от сизигии, т. е. двойки противоположности.

Като историческа личност, Христос е уникален и неповторим, като бог – всеобщ и вечен. Цялостната личност като индивидуалност е уникална и неповторима, а като архетипен символ тя е образ на Бога, т. е. всеобща и „вечна“. Ако теологията определя Христос като изцяло добър и духовен, от другата страна трябва да възникне нещо „зло“ и „земно“ или „природно“ и това именно е антихристът. Така се получава четириединство от противоположности, което на психологическо равнище се постига поради това, че цялостната личност не е изцяло „добра“ и „духовна“ и съответно нейната сянка не е чак толкова черна.

Опитвам се да покажа как традиционният образ на Христос обединява чертите на един архетип, по-специално – на архетипа на цялостната личност. Моята цел и методът ми по принцип не претендират да са нещо повече от усилията на един историк на изкуството например, който се опитва да установи различните влияния, допринесли за оформянето на даден образ на Христос. Затова понятието „архетип“ се използва както в историята на изкуството, така и във филологическата критика и история.

Психологическият архетип се отличава от своите паралели в други области само по това, че се отнася до един вездесъщ и жив психичен факт, което обаче придава на цялата ситуация малко особен вид. Възниква изкушението да се приписва по-голямо значение на непосредственото, живо присъствие на архетипа, отколкото на идеята за историческия Христос. Тъй като съм далеч от всякакви мисионерски намерения, искам ясно да заявя, че тук става въпрос не за вяра, а за научни констатации. Ако сме склонни да възприемаме архетипа на цялостната личност като истински действеното, а Христос – като символ на цялостната личност, трябва да имаме предвид, че между съвършенство и завършеност има съществена разлика.

Христовият образ е близък до съвършенството (поне така е замислен), докато архетипът (доколкото го познаваме) е завършен, но далеч не е съвършен. Той е парадокс, сведение за неописуемото, трансцендентното. Реализацията на цялостната личност, която би била логическото следствие от признанието на нейното върховенство, води съответно до фундаментален конфликт, до суспенсия на противоположностите (напомняща разпятието между двамата разбойници) и до една приблизителна цялостност, която обаче не е съвършена.

Стремежът към teleiosis (съвършенство) е не само легитимен, но и вродена особеност на човека, един от най-мощните корени на културата. Този стремеж е дори толкова силен, че се превръща в страст, подчиняваща всичко на своите цели. Човек естествено се стреми към съвършенство в някакво отношение. Докато съвършенството на архетипа е в неговата завършеност и това е teleiosis от съвсем друг вид. Там, където доминира той, завършеността е принудителна, съответно на архаичната му природа и въпреки всички осъзнавани стремежи. Индивидът може и да се стреми към съвършенство („И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“  Матей 5:48), но заради целостността го сполетява обратното на неговите намерения. („И тъй, намирам у себе си такъв закон, че кога искам да върша доброто, злото стои до мене“ – Послание на св. an. Павла до Римляни 7:21.)

Образът на Христос напълно съответства на тази ситуация: Христос е съвършеният човек, който е разпнат. Едва ли може да се измисли по-правдив образ за целта на етическите стремежи, във всеки случай трансценденталната идея за цялостната личност, която служи на психологията като работна хипотеза, не може да се сравнява с него, защото, макар да е символ, й липсва характерът на историческо събитие откровение. Тя, както и сродните й идеи за атман и дао от Изтока, е поне отчасти продукт на познанието, което обаче не се. гради нито върху вярата, нито върху метафизически спекулации, а върху наблюдението, че при определени обстоятелства несъзнаваното спонтанно произвежда архетипен символ на целостността. Оттук следва да се заключи, че съществува универсален архетип от този вид и той притежава известна нуминозност.

Действително за това има многобройни исторически свидетелcтвa, кактo u съвременен казуистичен доказателствен материал. Както показва наивното и неповлияно от нищо картинно изображение на символа, на него се придава централно и извънредно голямо значение. Разбира се, това може да се приеме само като парадокс, защото сливането на противоположностите е мислимо единствено като тяхно унищожение.

Парадоксалността е характерна за всички трансцендентални ситуации, защото отразява адекватно тяхната неподдаваща се на описание природа. Когато доминира архетипът на цялостната личност, неизбежната психологическа последица е онова конфликтно състояние, чийто нагледен израз е християнският символ на разпятието, а именно раздиращото състояние на неспасеност, на което едва думите „consummatum est“ („свърши се” – Йоан 19:30) слагат край. Така че признаването на архетипа съвсем не заобикаля християнската мистерия, а създава по необходимост тъкмо онова психологическо условие, без което „спасението“ би било безсмислено. Защото „спасение“ не означава да бъдеш освободен от товар, който никога не си имал намерение да носиш. Само „завършената личност“ знае колко трудно е за човека да понася самия себе си. Затова от християнска гледна точка, поне по мое мнение, няма какво да се възрази, когато някой се смята задължен да изпълни възложената ни от природата задача за индивидуацията и признаването на целостността и завършеността. Когато го прави осъзнато и целенасочено, той избягва всички отрицателни последици на изтласканата индивидуалност, т. е. когато доброволно поеме върху себе си целостността, няма да му се наложи да се сблъска с нея въпреки волята си и в отрицателната й форма. С други думи, когато на някого му предстои да се спусне в дълбока шахта, по-добре ще е да го направи с всички предпазни мерки, отколкото да падне в нея на заден ход.

Несъвместимостта на противоположностите в християнската психология се дължи на тяхната морална изостреност. Тази изостреност ни се струва естествена, макар че, исторически погледнато, тя произтича от старозаветното наследство, по-специално – от повелята да се спазват законите. Това специфично влияние очевидно липсва на Изток, във философските религии на Индия и Китай. Тук обаче предпочитам да не разглеждам въпроса, дали това изостряне на противоречията макар и увеличаващо страданието, не съответства на една пo-висша степен на истина; ще изразя само желанието днешните световни събития, които както никога досега разделят човечеството на две непримирими половини, да се разглеждат в светлината на психологическото правило, за което загатнахме пo-горе: когато едно вътрешно положение не се осъзнае, то се случва навън като съдба, т. е. ако индивидът остане недиференциран и не осъзнае противоречието в себе си, светът трябва да изобрази конфликта, като се раздели на две половини“.

 

Така, разсъждавайки върху индивидуалните процеси, Юнг успява да обобщи и в много случаи да „предскаже“ глобалноте световни и исторически събития. В творчеството си той неведнъж предупреждава за опасността от война и конфликти. Сега, от гледна точка на съвремието,  вече знаем, че това е факт – втората световна война е своеобразен пример на разделението на света. Прозренията на Юнг не случайно водят до необходимостта от архетипа на Цялостната личност, която обединява  и интегрира в себе си и своята противоположност, така че вътрешните конфликти да не се проектират навън във формата на апокалиптични световни събития. 

Д.Първанова



Един Отговор на Христос – символ на цялостната личност

  1. Без съмнение, Христос е точно Това. Сетих се за Бездомни и Берлиоз в онази вечер на Патриаршите езера, близо до ул. Садовая. И имало едно време … ;-)

Трябва да влезете за да напишете коментар Вход