Човекът, който сбъдна съня!

Не ме събуждай. Тихо е… Седни до мен и усети дъха ми. Дай ми да усетя твоя. Не, не говори, остави тишината да говори. Нека бъде нашата неразрушима, вечна тишина. Тишина – пропита с истини, с лъжи, с интириги и понятия, тишина даваща живот на нещо ново и истинско, което думите само ще осквернят.

Остани в съня. Не, не за Бога, заклевам те, не ставай истински. Светът е грозно място, съставено от обратно обърнати призми, ти си прекалено красив за него. Не ме събуждай, не, остани мечта, истината винаги е в мечтите, остани просто блян, просто една изстинала приказка в забравена детска книжка. Станеш ли истински, трябва да се събудя, трябва да виждам болката в очите ти, трябва да виждам разочарованието от несбъднатите детски мечти, трябва да попивам сълзите ти с устни и да знам, че никога няма да съм достойна за тези сълзи.

Не ме буди, моля те. В съня си прекрасен, истински и само мой, имагинерен и нежен, не може да си такъв извън съня. Противоречи на всичко в което съм вярвали и носила в сърцето си цял живот, противоречи на живота, физиката, химията и психологията, противоречи на сухата гадна теория, която ръководи мирозданието ни. Не може да си такъв наистина. Нали?

Само сън си, само тихо издихание в мрака, искрица надежда, молеща за прошка. Хората са коварни, неспособни на любов, а ти… ти си изкуплението на душата ми. Връщаш усмивката ми, пазиш спомените ми, държиш ме цяла, истинска и цветна. Ти си онзи нежен сън, идващ след кошмара, който ти напомня защо съществуваш и зачерква кошмарите с голяма, червена  и незаличима линия. Не излизай от съня, истината ще те опорочи.

Не вярвам, че си истински. Толкова пъти се убеждавах, че грозно оголените зъби са просто усмивка, толкова пъти се борих с вятърни мелници, че вече нямам сили да повярвам, че си истински. Затова не бъди, моля те, остани просто сън, съвършен и мой.

Седни до мен и усети дъха ми, нека сънищата ни се слеят в едно. Не ме буди, докато светът не стане толкова хубав, като теб. Направи го хубав за мен и тогава стани истински. А, истински ли си наистина или просто те измислих, за да си дам повод  да продължа да живея?! Ще ме събудиш ли, ако си истински? Ще ми дадеш ли повод да живея? Ще бъдеш ли моя сън наяве?

Събуди ме! Искам да го изживея. Разрушително, болезнено – сладко, истинско и сакрално. Искам да го изживея с теб. Събуди ме,  бъди истински, моля те, Събуди Ме!

Ивелина Иванова 



Един Отговор на Човекът, който сбъдна съня!

  1. Виждаме своеобразно изражение на Анимуса в женската психика. Той е аналог на активната и съзидателна женска част, и обичайно е свързан с образа на бащата и мъжа, със сигурността и действието. Анимусът е архетип, и затова, когато връзката с него „боледува“, той може да се прояви в негативни тенденции.

    В горният текст виждаме, как авторът се свързва с изключително доверие с тази своя несъзнавана част, представена като Човекът в съня… Човекът е анонимен, и е изцяло идентифициран със съня, макар че в случая не става въпрос за истинско сънуване, а за „сън наяве“ – това са представи, образи, визии, които също както сънят, носят свой терапевтичен смисъл…

    „В съня си прекрасен, истински и само мой, имагинерен и нежен“, казва авторът… Образът е наситен предимно с личностни характеристики, пречупени през погледа на пишещия… Човекът няма лице, няма видим образ, но има „душа“… И в контекста на аналитичната психология, този Човек е в абсолютна противополижност с външната реалност на автора, той е „разделен“ от нея и притежава собствено „откъснато“ съшествуване…

    Много е важно следното определение: „… ти си изкуплението на душата ми. Връщаш усмивката ми, пазиш спомените ми, държиш ме цяла, истинска и цветна“. Това е тази откъсната от нас жизненоважна част, с чието присъединяване отново бихме се доближили до нашата цялост. И в контекста на написаното, виждаме как авторът майсторски „осветлява“ и доближава този архетипен образ до съзнанието си… Случва се прекрасен диалог с несъзнаваното, в което по пътя на приемането и доверието, се дава възможност на несъзнаваните съдържания да изплуват и да се изяснят… Изкуството тук е в липсата на съпротиви и противопоставяне на посланията, поради което и образът се „разраства“, и става все по-силен, за да поведе и самия автор към излизане „на светло“ в реалността… Така, вместо да остане в илюзорна хармония със себе си, авторът вече е готов да приеме живота си и да го изживее съзнателно и наяве…

    Реалността, като контрапункт на визията е безпощадна… И, виждаме как, благодарение на близката връзка с образите, психиката добива готовност да започне да проявява активност по отношение на „външия свят“… Знаем, че представата ни за външния свят е проекция на представата ни за нас самите… И именно вътрешната промяна може да промени и външната реалност… Така появата на Анимуса е вече знак за добиване на лична сила, и през приемането на тази сила, човек става готов да се „събуди“ от самозаблудите по отношение на себе си и живота си… „Събуди ме! Искам да го изживея. Разрушително, болезнено – сладко, истинско и сакрално. Искам да го изживея с теб. Събуди ме, бъди истински, моля те, Събуди Ме!“… Така, в призоваването на архетипния образ, става ясно, че авторът е готов да интегрира в себе си и негативите и болезнените неща, което говори за вътрешно „събиране“ и оцелостяване…

    Прекрасен пример за вътрешен диалог в смисъла на автотерапията и личното израстване… Именно това е начинът да приемаме несъзнаваните послания – с много любов и насърчаване… И това е пътят, по който в един момент осъзнаваме, че вече сме готови за промяна… Готови сме да се противопоставим на страховете си в реалността, вече сме „други“ и по-силни…

    Много е важно и заглавието: „Човекът, който сбъдна съня!“… И, ако в текста все още виждаме все още предимно „готовност“ и молба, от заглавието ни става ясно, че промяната е вече „сбъднат“ факт…

    Поздрави за автора! Изключително деликатен усет за вътрешна „работа със самия себе си“… Работа – трудна и дълга във времето, и представена по поетичен начин – в прекрасен текстови израз…

    Д.Първанова

Трябва да влезете за да напишете коментар Вход