Единственият отговор…

Когато беше малка, тя постоянно питаше. Питаше, защо има слънце. Питаше, какво прави водата. Питаше, как летят птиците. Питаше , защо има толкова много лоши хора. Питаше, откъде идва отчаянието. Питаше, защо кучетата лаят и защо вятърът е студен. Питаше за злобата в очите на хората. Казаха й. Казаха й за химията, физиката, биологията, казаха й всичко, което счетоха за нужно да знае… Но не й отговориха на най- важния въпрос: „Защо хората са такива?“…

Майка й обичаше да казва: „Ще разбереш някой ден”. А, тя се молеше да не разбира. Вече беше научила, че разбирането идва само с опита и не го искаше това опитно – разбиране.

Растейки, позна отчаянието, позна болката от предателството, усети озлоблението, опита вкуса на омразата, сприятели се с отчаянието и се приюти в самотата. Вече не искаше да пита, но беше малко късно, беше задала прекалено много въпроси и те, пуснати произволно в пространството, намираха отговорите си.

Един ден се огледа около себе си и видя, че има прекалено много ненужни отговори. Чувстваше се като заключена в огромна кула, без врати и прозорци. Сякаш целите й стени бяха изписани с така жадуваните отговори, които просто стояха там и се присмиваха на някогашната й детска наивност…

Искаше да избяга, но нямаше как, това си бяха нейните отговори, нейното опитно – разбиране за живота. Разбра, че светът не е справедлив… Не беше справедливо човек на нейните години да е събрал толкова много отговори. Не искаше да живее вечно в тази кула от страдание. Знаеше, че дори и секунда повече да остане тук, ще се превърне в една от онези, за които децата питат…

И осъзна. Има хора, които доброволно се затварят в своите кули от страдание и отчужденние. Точно тези хора детският невинен мозък не може да разбере. А, има и хора, които въпреки всичко продължават да се борят, с усмивка. Да стоят срещу бурите на живота, като вековни дървета, които времето и пространството не може да пречупи, то просто ги калява истински. За тях децата не питат, те просто искат да са като тях…

Видя, че светът ще бъде едно много по- красиво място, ако имаше повече вековни дървета и по- малко кули. Видя, че светът си е просто свят – очите, с които го гледаме, са различни. И за първи път трябваше сама да открие отговора, без науката или опита. Искаше ли да гледа света през процепите на самоизградената си кула? Или… ?!

Все още помня как майка ми казваше: „Ще разбереш някой ден”. Но вече не питам, събрах прекалено много отговори… Но, последният отговор беше най- важният и най- достатачният в моя живот….

Ивелина Иванова 



Един Отговор на Единственият отговор…

  1. Този текст е прекрасен … В него преоткривам себе си. Надявам се все по-често да виждам такива текстове и много благодаряр че този текст е публикуван.

Трябва да влезете за да напишете коментар Вход