„Забравени“ – спектакъл на Нешка Робева

 

Спомен за откриване на целостта при „дълбоко“ отворени очи…      

За един спектакъл – Архетип и за бъдещето на психотерапията…

На 16 май в Дом на енергетика – Козлодуй  бе представена постановката „Забравени” – спектакъл на Нешка Робева, с участието на Джуни Александрова и по текстове на български поети – революционери.

Няма да описваме модерния синтез на танцова стилистика, защото това априори се подразбира в постановките на Нешка Робева, и въпреки че именно той е в основата на въздействието, на преден план застава потресаващо дълбокото свързване на зрителя с отдавна отцепени и отсъстващи „части”  у самия себе си.

Това събиране е като трансформиращ катаклизъм:  появяващ се от първоначалното мисловно възприемане – до неочакваното и потресаващо влизане в някаква екстатична ирационалност, в която символът е само звук и светлина, и в крайна сметка достигаш до едно особено състояние, в което дори и да не гледаш сцената, само по движението на стиховете, във вътрешното си зрение виждаш лудо, танцуващо бяло момиче как лети с призрачен ефект по движеща се спирала към най-високото във вътрешната ти Планина, или нещо подобно… Като флаш – анимация, в която с трясък едни твои парчета Те събират наново…

Наистина спектакълът може да се „гледа”  със затворени очи, защото зададеното на сцената оживява в някакви тъмни нива на напиращи да се проявят вековно кодирани спомени… И въпреки предварителното внушената тема за неверието в един Бог, който е извън нас, постановката буквално чертае път към личната вяра, която е винаги трансцендентна и е събирателно на вечното напрежение между покорството и бунта.  В този смисъл – уникална и неподлежаща на определения, защото вярата е нещо особено съкровено…

Спектакълът дава няколко нива на осъзнаване: спомняне на историята, нейната актуалност в съвремието и борбата на Аза със самия себе си в смисъла на архетипния герой, който за да победи „злите дракони” жертва нещо свое. И след толкова години, в историческата българска действителност съотношението между външната реалност и вътрешната се оказва все така невралгично,  същевременно – непрекъснато генериращо различни самоприпознавания на зрителя, които продължават да изникват като лични визии далеч след края на спектакъла… Визии за свободата вътре в самия себе си – от ограниченията, които сами си поставяме… Същевременно – огромното тържество на духа, спомнил си собствената сила, мощ и пълнота… И нямаме нужда от психотерапевти, ако има повече подобно силно изкуство…

„Забравени” е точното наименование на смисъла за изгубената Цялост… Не случайно е това огромно въздействие, защото всички ние сме кодирани с болката от робството, и се питам, това ли е урокът, който имаме да научаваме…. Какво сме забравили да си върнем, кой е нашият собствен цвят?…

Личното ни примирение, причинено не от някакво си турско или друго  „иго“,  а от „ангарията“ в самите нас, и което примирение  в крайна сметка ни е твърде удобно…  Чистата изповед на Ботев и Вазов, тяхното познато и днес усещане за самота, отделност и различност, и в същото време – тоталната неистова убеденост в правотата на Пътя… Ако успеете да гледате постановката, заслушайте се в текстовете –  те говорят на самите  нас.  И това няма нищо общо с учебниците и изпитите по литература, просто, защото е толкова човешко и вярно…

Лично за мен, „Забравени” е огромно признание, че България не е загубена в смисъла на общност от свързаности, и ако плаках по време на представлението, то е, защото изведнъж най-после си бях „у дома”… Сред  неща и изкуство, за които няма нужда да се говори, те се подразбират… Символният спектакъл си е директна връзка с „вътрешното“ и е невероятно да си в познато и мечтано пространство, и да го виждаш майсторски и сценично не само в интернет, а на живо и на български език, и което място те завръща към твоя детски и първичен инстинкт на възприемане… Да намериш най-после подобие и общуване на един и същи език – езика на символите… Това лично припознаване е особено разтърсващо, и ако трябва да очертаем най-ценното на постановката – то е именно това… лично за мен, защото именно в тази точка  почувствах, че започнах да се „събирам“…

В театрална трупа „Три –четири” особено уважаваме Пина Бауш и  по нейния пример се опитваме да намерим подобни провокации, но все „нещо“ не ни достига… Сега е вече ясно кое липсва. Изкуството е мощна терапевтична ситуация, но когато тя се строи „глобално” има риск да се изпуснат важните неща, защото истината е в детайлите. Ние сме част от общото голямо Нещо, което си тежи на мястото, ето този спектакъл  на Нешка Робева ни дава отговорите. Коренът е  в думите и словото, с които сме „отгледани“ всички ние. И, ако има колективно Българско несъзнавано, то е именно тук, в тази постановка…

Който се занимава със сцена  знае, че това е върховата точка.  Много, много се радвам че се случват нещата… Пина Бауш, Юнг и България… Най-после започна да излиза и името България… Подходите в постановката бяха невероятни – перфектен синхрон, звук и движение, неочаквани обрати и спорадични безмълвни кулминации. Ясно е, че това е работа на огромен екип. Ясно е и, че тази постановка е предимно за представяне в България – жест и в същото време – пъзел от наши си ценности. Преживяхме инсайт, който се случва в рамките на час и нещо… Подарък за личния смисъл, който винаги търси своя си „смисъл”…

И, ако древната суфистка дума „baraka” има художествен превод на български, то това е този спектакъл! Благословение, за което благодарим на хората направили „Забравени” – които Хора, в „отворените“ вече очи на България,  винаги ще бъдат спомняни… Носят си кръста, и само те знаят какво им е коствало… В това е и смисълът на саможертвата, който личен смисъл пряко кореспондира и с основната идея на постановката… Архетипът на героя в съвременната революция, която вече не е кървава, но продължава да носи силния цвят на страстта и гнева… И, въпреки, че на сцената преобладаваше дуализмът  на бялото и черното, в съзнанието ти остава един безкрайно ярък образ в червено, производен от конфликта на черно – белите опозиции в плакатната нагласа за самия себе си,  и който червен Образ вече трудно може да бъде забравен… облива те непрекъснато и безумно, защото те е срещнал с теб самия… И те е изправил срещу теб самия… В бунт към личните страхове, конформизма и мълчанието, които са те лъгали, че не може да бъде иначе… А, оказва се че може…  Да се почувстваш Достоен и да си „спомниш“, че именно така е заложено да бъде… Нова енергия, нова вибрация и нов поглед към смисъла и целта… И по думите на Левски, трябва съзнателно да приемеш смъртта, за да можеш да живееш истински… Да „умреш“ старото и егоистично „себе си“, за да дойде на негово място истински живата душевност…

Магия, гениално майсторство, съвършена мисъл и неземна игра! Българската Пина, това е за мен Нешка Робева… Поклон пред тази силна жена и пред целия екип, създали „Забравени“… Най-въздействащото нещо, което съм виждала на сцена… Постановка, която наистина ти дава сили да продължиш… и да вярваш… Спектакъл – религия… Изключително лична и все пак магически обща… И ако това е Целостта, то усещането е невероятно…   За първи път чувствано и завинаги не – забравимо… И, чак сега разбирам смисъла на думата „божествено“… Думата не е случайна, и може би всеки по някое време следва да я срещне в живота си…  За себе си мога да кажа, че вече я намерих…

Д. Първанова

Още  информация за постановката:

http://kozloduy-bg.info/index.php?p=news&aid=7204



Един Отговор на „Забравени“ – спектакъл на Нешка Робева

  1. Александра

    Спектакълът беше страхотен.

Трябва да влезете за да напишете коментар Вход