Хората, които ни разсмиват и нещата, които ни карат да плачем

Познавате ли хора, които когато разговоряте с тях дори по телефона ви карат да се усмихвате. Ей така, просто на лицето ви изгрява една непринудена усмивка. Усмихвате се и всички го забелязват и ви се чудят. Какво ви е? Какъв вирус ви е сполетял? Дали пък не сте мръднал? Или просто си се усмихвате, защото ви иде да се озъбите. Или искате да се усмихвате, защото човекът, който е срещу вас или говори с вас или просто наблюдавате ви кара да се усмихвате. Замисляли ли сте се на какво точно им се усмихвате? – на думите, които редят; на темите, които са подхванали; на движенията, които правят с ръцете и не спират да ръкомахат; на ентусиазмът, с които развиват темата и размятат доводи наляво и на дясно или на очите им, които не спират да се усмихват срещу вас и да ви облъчват с онази положителна и завладяваща енергия. А, защо отново се усмихвате, когато говорите по телефона с тези хора? Вие не виждате очите им. Чувате само думите и гласът им. Разпознавате трептенията и вибрациите на гласът им; представяте си как жестикулират, как леко подскачат в собствената си емоция и се издигат почти една педя над земята, а косите им се реят като ореол около засмените им очи. Ето за това се усмихвате. И за топлината в гласът им и за съпричастността на изречените думи. Хората, които ни карат да се смеем са най-истинските хора. Те са земни и витални едновременно. Имат и чувство за хумор, но имат и известна благоприлична доза сърказъм. Не са им чужди човешките слабости, но в същото време умеят да ги представят като VIP достойнства. Това са едни живи хора, които са толкова богати в онзи истински смисъл, че материалните “богаташи” се самосъжаляват, осъзнали категоричната невъзможност да се докопат до това имане. Има една легенда, че когато се смее малко дете се ражда една горска фея, а когато се смее възрастен човек – изгрява една нова звезда. Не е толкова магическо и вълшебно както при феичките, но пък е красиво да гледаш посипаното с безброй звезди нощно небе и да знаеш, че не си сам в света. Най-хубавото от всичко е обаче това, че когато си имате човек, който да ви разсмива нищо не ви пречи да си намерите и вие човек, който да разсмивате или поне да върнете на другият жеста с разсмиването, но само ако искате и имате потребност, и ви идва от вътре, от сърцето, и дори е по-силно от вас, и даже не можете да го скриете, абе направо ви кефи, както би казала една тинейджърка.
 
Когато говоря за хората, които ни разсмиват се сещам за една история с един мой приятел. Той много обича дърветата, но най-много обича гинко билобата, при това пожълтялата гинко билоба, когато слънцето е заседнало в листата й и водопада от светлина се стича по тъмната кора на ствола й. Като вселенско избухване, породено от човешките емоции – обич, любов, доброта, красота, нежност, съпричастност, топлота, смиреност, тишина, … Та този мой приятел като види това древно дърво, почти колкото динозаврите не пропуска да му направи снимка или да се снима с него, но това, което открих наскоро е, че тайно плаче, когато се среща с тази приказна красота, поне за него. Преди време гледах един интересен късометражен филм за човек, който караше другите хора да се усмихват, когато се влюби в едно тъжно момиче, той изгуби тази си способност и тогава спря да се усмихва. Любовта го натъжи и напълни очите му със сълзи. Нима е възможно толкова обикновенни и толкова възвишени неща да ни карат да плачем и да сме тъжни. Тъгата сякаш ни приляга. По времето на краля Слънце меланхолията в двора се е смятала за състояние, достойно само за висшето общество и за кралските особи. По-късно по времето на Ренесанса това чувство е било запазено за младите безнадеждно влюбени поети, които са си задавали вечните въпросите – какъв е смисъла на живота? ; колко дълбока може да бъде любовта? ; може ли верността да е вечна? и други философски питания, чиито отговори и до днес не са открити или тези, които са известни не ни харесват. Нещата, които ни карат да плачем – и много и малко, и големи и малки, и важни и незначителни, и хубави и грозни, и наши и чужди, и … Те докосват сърцата ни и ги карат да трептят, карат ги да се вълнуват, карат ги да се забързват или да спират за миг. Скоро отворих един сайт създаден от родителите на едно прекрасно дете, което си е отишло от нас. Поли се казва момичето. Вътре има много болка, много страдание, много неприкрита мъка. Докато бях в този сайт открих, че и думите, и снимките, и спомените, и мислите, и липсата, и невъзможността, и невъзвратимостта, и цялата обърканост на ситуацията могат да са причина да ни накарат да плачем, да сме тъжни.
Една мисъл стои пред мен като врата, която трябва да отворя и си давам сметка защо всичко е толкова свързано, а то е, че и смехът и сълзите идват от едно и също място – от сърцето. Мястото, където всички сме такива каквито сме и не бихме могли да бъдем други или да се излъжем. Този пост подарявам на един много специален за мен човек. Днес на дата 11.11.2011г. той влиза в своята нова фаза на житейска мъдрост и емоционална наситеност.  Освен да кажа на този Човек, че много го обичам – всичко друго ще бъде не достатъчно.
Петя Димитрова


Един Отговор на Хората, които ни разсмиват и нещата, които ни карат да плачем

  1. Pingback: За Новата 2013 година | Център за Личностно Развитие

Трябва да влезете за да напишете коментар Вход