Бягството

Когато провериш думата „бягство” в тълковния речник излиза следното определение: „Тайно напускане на място, където не искам или съм заставен да бъда“.

Всеки ден милиони хора бягат. Бягат от ежедневието си, от скучните си задължения, от несбъднатите си мечти. Те не искат да са в този свяt, но са „заставени” от една неведома сила, която наричаме Бог и се опитват да избягат. Тайно измъкват душите и съзнанието си от света, като оставят телата за прикритие. Наричат своите малки бягства- хобита, наричат ги кризи, но никой няма смелостта да каже „Просто бягам”. Някои снимат, други се разхождат, трети карат колело, четвърти пишат, играят игри, четат книги, гледат филми с едничката надежда това да ги изпрати, където и да било другаде, но не и тук. И докато тяхното бягство им доставя удоволствие, всичко е наред, но един ден и то се превръща в част от сивото ежедневие и изгубва смисъл. Какво да правиш, когато искаш да избягаш от собственото си бягство?

Аз пиша.  Това е моето бягство. Така най-добре разтоварвам душата си от клоаката, която я задръства всеки ден с емоции и чувства, които макар и да не искам понякога да изпитвам, са дълбоко вплетени в мен. До скоро не давах на никой да чете написаното. Та нали това е моето бягство от света, защо да го излагам на показ на същия този свят, от който бягам панически?… Но бягството всъщност не е това, което е описано в тълковния речник. То е два квадрата тишина, то е липсата на всичко и всички, вечния мрак, липсата на каквито и да било избори и каквито и да било бягства. Бягството е…. нищото. Трябва ли ми това бягство?

След като имам смелостта или страха (все още не мога да реша, кой от двата философски отговора за смъртта или по- точно за доброволно избрана смърт ми харесва повече) да продължавам да живея, по моя или по чужда воля, тогава защо да нямам смелостта да покажа душата си на хората. Да, на някои може и да не им хареса, някой със сигурност ще я намразят, но ще има някои, които ще я оценят и разберат, а заради тях си струва опита.

Реших повече да не бягам, да дам шанс на хората и на света, независимо дали е еднообразен, сив или скучен той е моя свят и аз си го обичам,  именно защото е несъвършен… Говорила съм си с много хора за това, което си мисля , че съм осъзнала „Ей, може и да няма утре”. Какво става ако няма утре? Защо трябва да живееш в някакви измислени парадигни и странни правила съчинени от не знам-си-кой, не знам-си- кога? Казвай на близките си, че ги обичаш по 10 пъти на ден. Да, ще излезеш лигльо, но и, да, ще доставиш радост и ще знаеш, че не си пропуснал едно от най- ценните неща. Когато някой ти липсва обади му се. Кагото ти се яде сладолед- яж. Когато ти се пие – пий. И прочие глупости, които просто трябва да си позволим, защото утре може да няма. ..

Хората се ядосват, когато им кажеш, че може утре да ги няма. Много се ядосват, повярвайте ми. Никой не иска да си мисли, че утре може да го няма. Но точно когато си го помисли, вижда колко в действителност му се живее. (Жалко, че не разбираме този страничен ефект от осмислянето на смъртта.) Всеки веднага сменя темата, а когато види, че си тъп и упорит се ядосва и си отива с думите „ Аз живея пълноценно, не искам да мисля за такива неща”. Прибира се,  ляга и разумно отлага добротата, удобно пренебрегва истината и забравя всички на които трябва да каже „Обичам те”. Докато един ден, вече не може да го каже и тогава се сеща, страда, че е пропуснал всичко това. Но не поправя нищо, продължава да  бяга. Бяга от суровите истини на живота, иначе ще изгуби човешкото си право да мрънка за дребните си житейски проблеми и трябва вече истински да живее, а от това няма бягане…

Мисля си за онази притча, в която Бог и човека вървели през пустинята, а на небето се отразявали сцени от живота на човека. Мисля си, ако стоим и наблюдаваме тези сцени, ако видим колко пъти сме стигали предела, дали следващата сцена нямаше да е малко по- различна, малко по- истинска. Мисля си, ако на всеки човек се каже, че има броени дни живот, дали няма да живее по- истински от всякога. Мисля си, за онези хора, на които казват, че остават месеци живот, а те живеят години, на което всички казват глупава лекарска грешка. Дали допълнителните години не са им дадени именно защото са се научили, колко много значи живота им и как да го живеят.

Не искам да губя повече близки хора. Не искам да усещам повече болката от това последно пропуснато „обичам те”. Но си мисля, ако ми кажат, че няма утре, дали няма да съм малко по- добра, малко по- искрена в чувствата си, забравяйки снобския страх, че това не е общо прието, разбирайки, че нищо не е даденост, усещайки силата на нормалните регулярни и скучни неща, които всъщност ме правят щастлива? Дали няма поне един ден да живея истински?! Дали ще продължа да бягам или ще изживея всичко, защото идва най- необратимото от всички бягства? Дали? Защо? Навярно? Може би? Искам ли? Или просто живея, истински, днес и само за днес. Бягството? То ще дойде искам или не, но искренно се надявам да го посрещна уморена, не от скука, а от пренаживяване…..

Ивелина Иванова



Трябва да влезете за да напишете коментар Вход