Приказка за старите църкви

Не съм богомолка безмълвена
и аз като всички греша.
Но старите български църкви
възпявам от цяла душа.  

И чинно пред тях се  покланям
пред техния мъничък ръст…
Пред тяхната вярност и рани,
пред  тези  кубета без кръст…

А други пък с кръст,
ала нямат
ограда  – стоят мълчешком…
И сякаш не църква, а там е
забравен от времето дом.

Те имат мъчителна слава,
те рухват в огън и дим…
Прозорците зли на исляма
се гаврели с вярата им.

Свирепствали дълго и страшно
с корана все тъй на уста…
Не вярата всъщност ги плашела,
а нейнат свобода.

Строежът на църквите мили
под срах от смъртта забранили…

А църквите все пак се раждали
и за да са с височина
дълбоко в земята ги вграждали
в коравата родна земя…

Невидими сякаш били те,
две трети лежали в пръстта…
По – ниски наглед от джамиите,
а всъщност  далече над тях…

И памет за дни невъзможни,
живеят все тъй в своя век,
Покланям им се –  безбожник
не вярващ  в  Христос човек…

Христос ли ? Пред техните рани,
пред техните свети сълзи,
аз мислех дори ятагана,
душата им не срази…

И  знак на безпримерна твърдост
и вярност на дух и на плът
те старите български църкви,
спасяват ни още от смърт!

Румяна Нейкова



Един Отговор на Приказка за старите църкви

  1. Интересен поглед в стихотворна форма. Много приятно за четене…

Трябва да влезете за да напишете коментар Вход