Хората и котките си приличат… по ината

Вчера котаракът ни претърпя малка хирургическа интервенция – по просто казано го кастрирахме. Естествено, в клиниката го бяха упоили и следобяд си го взехме един такъв отнесен, оплитащ крака, с полузатворени очи и изплуезен език. Милият ни, обаче, напираше да става. Също както и аз преди 25-30 години напирах да ставам, докато излизах от упойката, след като ми вадиха сливици. Също както баща ми напираше да е деен и да става, когато не трябваше. Също като съседката със счупения крак, която трябвало да обуе други чехли и могла да ходи до първия етаж, ако и помогнем.

Също като всички нас, тоя котак буквално ни късаше нервите с мераците си да се качи на високо, да легне върху радиатора, да обикаля къщата, въпреки че краката му се преплитаха и след всяка крачка се подпираше. На инат, при все, че усеща колко точно безпомощен е, зор да прави нещо точно в тоя момент. И си мисля колко прилича по това на хората в подобни ситуации – явно вътре в нас нещо ни кара да си доказваме, че можем, дори, когато това е физически невъзможно. Нито на мен някога ми позволиха да стана (баща ми почти лежа върху мен, имам мъгляв спомен), нито давахме на баща ми да стане (този път аз бях тоя, дето почти лежа отгоре), нито съседката си обу други чехли или ходи почти сама до долу, нито ние позволихме на Дейви да прави каквото иска. Е, поне докато накрая не се посъвзе, взе да се облизва и да хъска, фъска и “мяраучи” на всеки опит да го наместим където трябва, в който момент инатът му все пак ни победи.

Николай Цеков



Трябва да влезете за да напишете коментар Вход