Тъпани

Ритъмът на Ин - Ян

Ритъмът на Ин – Ян

Отново е тъмна, безлунна, безсънна, беззвездна, забулена от облаци, безславна нощ… Отново съм буден… Стоя с притворени очи и слушам остарели бисери от отминали времена.

Изпаднал в разсъждения и размисли, не усещам как едната песен свършва и започва следващата… Почти приглушена, но омайна със силата на своите тъпани, пробиваща обсадата на обзелите ме мисли.

Очите ми се разтварят, усещам прилив на адреналин, мускулите ми пулсират, всичко замлъква, освен тъпаните, които са достигнали много дълбоко в мен… не съм на себе си… не мога да чуя вътрешните си гласове, нито дори мисли… не издържам, страх ме е… решавам просто да се отпусна… сякаш, движен от невидима енергия, мигом възвръщам силата в ръцете и краката си. В силна еуфория съм… енергично отскачат от земята и се приземяват на краката си… неосъзнато постижение, което земното ми аз не би успяло да си обясни или овладее без тренировки.

Импулсът е в мен, аз съм жив, по – жив от всякога, аз съм силен, бърз и величествен.. триумф…  Умът е моят водач… Ръцете са инструменти на волята ми… Моливът е моето оръжие… грабвам го… И механично сядам,  обръщайки следващия чисто бял лист на чуждия скицник…(сякаш съм го правил хиляди пъти)…

Ръцете ми се движат плавно… бавно започват да изплуват съвършенни форми върху невинния лист… форми… отговори… Нямам контрол над ръцете си отново… Останалите ми крайници защо започват да изтръпват… По дяволите, толкова съм близо, моля се за още няколко мига достатъчни нему, да завърши грандиозното творение, което не би било разбрано от някой друг, освен мен… Крещя… от внезапната остра пробиваща главата ми болка и се свличам с глух тропот на на земята… Всичко угасва… тъмно е.

Пипнешком докосвам клепачите си и разбирам, че съм бил със затворени очи през цялото време… изправям се бавно до стола и механично поглеждам към бюрото, замръзвайки втренчен. От там ме гледаше лице на двама души… несигурен и все още леко разтреперан, приближавам неговия шедьовър, тази вечер беше решил да ми покаже миналото и бъдещето (следното се появи в главата ми като мисъл – неканено).

Едната половина от лицето принадлежеше на хищна, но чаровно красива, млада, целеустремена девойка –  индивид, който ти би срещнал веднъж в живота си, оставяйки траен белег от ноктите си върху теб…

Другата половина беше мъжка. Той беше стар, сив, изпит от годините… с жестоко набраздено от бръчки лице… с широките си, ала вече отпуснати рамена – сякаш някога беше поддържал небосвода за някого. Сякаш, минал през хиляди войни, носеше на плещите си тъгата на хиляди хора… не се срещаше предизвикателство в очите му… само  може би, молба за покой…

Гледайки нещото, останах с впечатление, че под какъвто и ъгъл да го погледне човек, двете полу-кълба просто гледаха задружно в него. Залисан в трескава размисъл относно случващото се, така и не се усетих кога тъпаните бяха замлъкнали…

Те, то … знам ли, божествената сила, обсебила ме и променила просто човешкия ми мироглед – връщам се винаги към нея в сънищата и най- смелите си мечти…

Ахилем Авенг



Един Отговор на Тъпани

  1. Това е невероятно преживяване… Нуминозност, пълно с енергия… ще бъде помнено завинаги… появи се в главата ми като мисъл – неканено, казва авторът… по това се разпознават тези мощни визии на несъзнаваното… А, ритъмът, като древно и повсеместно средство, е в състояние да предизвика необичайни състояния и при сензитивните хора е чуден начин за вътрешна работа…

    Промяна, и то прекрасна, дори когато е болезнена… дуалистичност, сблъсък, обединяване… и „друго познание“ – „божествената сила, обсебила ме и променила просто човешкия ми мироглед“, както се казва в текста… и който смисъл има в сложната думичка трансценденция…

    „Сънищата и най-смелите мечти“, там е мястото на връзката със себе си… И във визии като тази, която е описана… С усещане именно за божествена сила… това усещане не може да се обърка… И човек винаги го „знае“ и разпознава някак си съвсем естествено… страхотно заредено…

    Много се радвам за този текст…

Трябва да влезете за да напишете коментар Вход