Амнезия с часовников механизъм

 

Ивелина Иванова

Страх, гняв, тревога, малоценност, обич, отчаяние, топлота, себеотверженост. Такива емоции минават за части от секундата през главите ни всеки ден, дали ще е някой провокиран спомен или рязка носталгия по нещо, дали ще е усмивката на дете или треперещото бездомно куче на улицата, дали ще е света като едно неразделно цяло.

Този съвкупен свят всяка секунда изпраща малки нервни импулси към мозъка ни, който симпатично му се подчинява и послушно оправя живота ни. Болки в гърба, мигрена, стомашни спазми, схващане, умора. Пренатоварваме организма си всеки ден и той ни напомня, че не е безкрайно издържлива тест писта. В този момент всички се втурваме към аптеката – фастум гел, беналгин, нуруфен, но-шпа, бускулизин. Прилежно лекуваме всяка новопоявила се болка и при нужда я подлагаме на профилактика.  Полагаме неимоверни грижи за тялото си, защото то непрестанно ни напомня за своя дискомфорт, докато оставяме душата си да гние.  Защото мозъкът ни, този жизнено необходим и така услужлив орган, се е научил да поставя невидима преграда пред някой спомени, за да не избухне като тенджера под налягане от блъскащите се в мъничкото ни ляво полукълбо емоции.  И ние просто забравяме.

Най-омразните човешки емоции са тъгата и благодарността. Тях никой не ги изпитва прекалено дълго. И така болката в кръста надмина душевната мъка, добре дошли в 21 век. Века на удобната амнезия.

Правим грешки, гърчим се от вина няколко нощи. Искаме прошка, тя ни се дава и забравяме грешката.  „Прости и забрави” хубава мисъл на народния гений, но тя се отнася за наранения, даващ прошката човек, а не за сгрешилия.  Даряват ни радост, малък мил жест на внимание срещу незначителната ни персона, обзема ни няколко-секундната еуфория, после полека ни прихваща благодарността, а след известно време, право пропорционално на себичността в нас си казваме „Е ,какво пък толкова” и забравяме.

„Големият” жест трябва да се повтаря постоянно, за да привлече пак вниманието ни, а накрая приемаме,че заради нашата собствена уникалност, хората са длъжни да го правят. Не виждаме благородството и обичта, които се крият зад жеста, защото човек приписва на останалите, само качества, които самият той притежава. И хоп, забрава или самозабрава, зависи как ви харесва….

Случва се някаква трагедия в живота ни, като около плачещо пеленаче, около нас започват да се суетят близки и приятели, всеки въоръжен със своята топло протегната ръка, нахлузил като ризница безкрайното си търпение, заредил океан от разбиране с който да се потопим удобно и уютно и да забравим за тъгата. Но ние не искаме да тъжим вечно, крехката ни психика няма да издържи подобен отпор. Пострадваме, пострадваме ден-два, наслаждаваме се на вниманието и подкрепата, които мислим, че заслужаваме по презумпция, след което затваряме всичко в някое тайно чекмедженце, което отваряме изключително рядко, водени от същия порив, който ни кара да четем криминалната хроника или да гледаме филми на ужасите в 2 през нощта.

В последствие, когато го отворим обаче, виждаме само нашата единствена и неподражаема тъга, батальоните с подкрепящи близки са попаднали в графа „Удобна амнезия”.  Защото вече толкова сме се извратили, че срещу „благодарност” в синонимния речник не пише „ чувство и изразяване   на признание”, а пише „дълг”.  А никой не обича да е длъжник, независимо дали към лихвари или към банката за чувства.

А, ако предприемем една туристическа разходка из нашия мозък и се доближим до чекмеджето с инициали УА, ще чуем , че то цъка. Тихичко и чинно отброява минути.  Всеки път щом оставим някоя трагедия в позиция на изчакване, защото нямаме сили да се справим с нея или защото грабнати от злободневните си проблеми, решаваме, че нямаме време за нея, под скритата истина, че тези дребни спънки просто са много по- лесно разрешими.

Всеки път, когато подтиквани от страхове, отменим някой разговор за „друг път”. Всеки път, когато забравим направеното ни добро и причината за него като игнорираме хората, които са ни помогнали, защото макар тогава да са били безкрайно нужни, днес те са сиви и отегчителни.  Всеки път когато надигнем глава и водени от самолюбието си решим, че сме се справили сами и никой освен нас няма заслуги в тази насока.  Всеки път, когато потискаме лошите, но поучителни спомени, за да не си припомним личните недостатъци.

Всеки път…. ние слагаме по една шашка тротил в шкафчето. А то си цъка. И в един момент, провокирано от някоя малка искра, то ще избухне, като засипе нищо неподозиращото ни съзнание със всички брутализми от житейския ни път.

Дааа, психоанализата е скъпо занимание, за бедна държавица, като нашата. И макар преди българина да се психоанализираше на по чаша ракия с комшията, днес вече на никой не му се слуша и предпочита да си пие ракията сам. Но профилактика трябва да има,  и то не само физическа. Защото някоя сутрин се будим от сън с човек, който отдавана пренебрегваме и се чудим защо. Сипваме си кафе, отваряме компютъра и виждаме съобщение от човек, който отдавна се е самозачеркнал от телефонното тефтерче на сърцето ни и сега се завръща в опит отново да напише името си там.

И изведнъж в съзнанието ни изплуват талази помия, после ни става жал, после си мислим „Струва ли си?”.  После си допиваме кафето и тръгваме за работа, но талазите помия остават тихичко да са утаяват в съзнанието ни.  Собственото ни пренебрежение и обида ни тровят с упорството и неизбежността на дерайлиращ влак.

Струва ли си? Как да се научим да не забравяме и да разкараме цъкащата купчинка от мозъка си, като я разпределим в прилежни чекмеджета от „прошка”, „ преживяване”, „благодарност” , „оценяване” и прочие? Та, да може, да се разхождаме и дишаме спокойно.  Да може красивият есенен ден да не буди в съзнанието ни грозни и отблъскващи гледки. Да се научим да се забавляваме открито и истинско, без поредната чаша концентрат да ни праща на кръстоносни походи срещу неща, които неопиянения ни мозък изключва здравословно, но опиянения такъв пуска цели коловози от тях на свобода.

Амнезия с часовников механизъм…. Коя жичка трябва да прережа, за да спре цъканетo?!



Един Отговор на Амнезия с часовников механизъм

  1. Нито една от жичките… те ще си бъдат силни, докато не спрем да им даваме нашето внимание… Всъщност, те не биха могли да останат без внимание, защото си „цъкат“… Тогава, вместо да се отбраняваме от тях, защо не се опитаме да ги привлечем като сътрудници… Политика… Пак им даваме внимание, но в диалог… Питаме самите тях… уважаваме ги, та те са част от нас, и се грижат, може и да е болезнено, но това е тяхната роля – ток, електричество – енергия, живот, във формата на неспираща тревожна и осветяваща вибрация, такава, каквато носят тези жички – въпроси…

    Това са вечните въпроси, които всеки малко или много си задава… По-добре е да им „чуем“ отговора, защото те не се явяват случайно… И, докато не разберем посланието, те няма да ни оставят на мира… Значи, слушаме… не с мисълта, че ни е гадно, а с мисълта, че това е ново знание… Много силен текст… със силно вътрешно присъствие… И мисля, че в самия въпрос е и отговорът…

    Ива, пак казвам: Много се радвам, че има хора като теб…

    Замисляне е този текст… Хубаво е някой да те замисли…

    Благодарим ти… И продължавай, това е страхотната сила… Твоята…

Трябва да влезете за да напишете коментар Вход