Една последна мечта

  Ивелина Иванова

...

Да говоря за себе си, ли?… Ха, добре… Наскоро гледах един филм, не беше лош, малко еднообразен и черно-бял… Да, черно бял. Повтарящ се, все едни и същи картини, едни и същи лица. Да, животът ми мина като на кино-лента…, черно-бяла… Млад съм, още на 23, в началото, така да се каже, точно след първите надписи,… но вече мина.

Ако искаш да ти разказвам, най-добре седни. Не се надявай, някой да дойде да ти донесе кресло или чаша вино, нито дори по- чиста възглавничка, сядай на онова родопското легло там, собственикът му вече го няма, свободно е.

За какво да си говорим? …  Живот. Разтегливо понятие. На моите години хората тепърва „нагазват“ в него, гребат с пълни шепи, забавляват се и търсят своя път за напред. Аз нагазих вече много. Един живот, пълен с мечти. Като малък мечтаех за колело. После за мобилен телефон, за приятелка, за кола, за всякакви глупости съм мечтал, сега ми остана една последна глупава мечта, доста глупава, но само нея си имам и си я пазя, че то тука е доста скучно, освен филми и мечти друго нямаш…

Родителите ми вече се отказваха няколко пъти от мен. Последният и окончателен беше, когато откраднах сватбените им халки. Баща ми не я носи, защото му пречи на работата, а на мама вече не й става, което си беше добре дошло за мен. Дори не бяха скъпи, не знам, не знам защо, но го направих. Тогава май се отказаха окончателно, или преди това, но просто стискаха зъби, не знам, но тогава останах без родители. Сирак на доброволни начала.

Малко ми олекна тогава, може да съм „измет“, но ги обичам, не исках да ги мъча повече, а не знаех, как да спра да го правя. Откакто съм тук, мама започна да идва. Последния път дойде и татко. Очаквах да го видя мрачен, сърдит и недоволен, че идва да донесе цигари, кафе и вафли на най-голямото разочарование в живота си. Но беше по-лошо…. Видях надежда. Фактът, че трябва да оправдая тази поредна сламка за която се хващат, ме хвърля в ужас, който ще ме върне на старите пътища, които ще донесат ново разочарование, нова надежда и нов ужас. Омагьосан, шибан кръг, нали ти казах, като в черно-бял филм.

Идват ми и други посетители. Приятелката ми идва всяка седмица. А, през останалото време стои и чака. Чака да се прибера, чака да я обичам, да я подкрепям и просто да съм до нея. Чака, пак да се превърна в човек… Не, сега не съм човек, сега вегетирам като някое растение-столетник, без ясно бъдеще, със съмнително минало, но все пак цял век седи на едно място и цикли….. Ако трябва да съм честен, бих предпочел да не ме чака, нали ти казах, чуждата надежда за моята обреченост ме убива.

Всеки вижда „ролята“. Онова усмихнато момче с перспективи пред себе си. Грешните избори дотук в живота му само забавят перспективите с някой и друг миг, но той ще ги постигне, защото може. Щастлив, смел, горд и можещ. Чак ми е противно. Май не съм се чувствал щастлив откакто бях на 4 години. Оттогава все се чувствам не на място, все нещо ми се струва криво и ненормално, все играя роли. Май, това ме прави социопат или асоциален тип, не знам, не помня вече кое кое беше, тия неща ти промиват мозъка, да знаеш.

Не искам да играя „ролята“, за да не подхранвам безпочвени мечти в близките си, но без нея виждам само „надеждата да видят отново ролята“, още един симпатичен парадокс.  После, в един момент, някой ми каза: „Пробвай, хубаво е”, дали беше някой човек или моето си скрито, подмолно и вътрешно аз, вече не помня, но му повярвах и за миг, само за един скапан миг беше…, после …. после започнаха болките – физическите и психическите, не знам кои бяха по-гадни, но трябваше, просто трябваше да се върна в онова „хубаво”…  От тогава живея само в мечти…

За какво мечтая? Имам две мечти, една реална и една приказна, за коя ти се слуша?

Приказната е, утре да стана, и моята „роля“ вече да е втората ми „кожа“, като онази приказка за момичето и магарешката кожа, как беше… и нея вече не помня. Но както и да е: да се събудя, да навлека една кожа и да оправдая надеждите. Да прегърна приятелката си, да кажа: „Мамо, аз се прибрах”, да потупам баща си по рамото и да седнем да гледаме някой безсмислен, повтарящ се черно-бял филм по телевизията, за който после да си кажем: „Добре, че не се случва на нас”.

И вече няма надежди, палене на свещи и молитви. Само спокоен, скучен и истински живот. И понеже това става само в приказките, а и аз не съм принцеса в кула, си имам и една реалистична в запас. Тя е по- простичка, да ме забравят. Просто да не съществувам за тях, за хората, които истински обичам и които истински ме обичат… Мама да стане в събота и вместо да тича до магазина за цигари и вафли, да направи кафе, да събуди татко, след което да излязат на разходка в Борисовата градина, да погледат деня и да се смеят. Да си лягат вечер, татко с някое забавно предаване, а мама – с хубава книга, вместо с отчуждение и плач… Приятелката ми да си намери някой друг, който да я прави истински щастлива, да я кара да се чувства единствена в цялата галактика – не просто в целия свят, и никога повече да не я виждам да страда.

Хайде, ти ми кажи сега, как да накарам хората, които ме обичат да спрат?…

Хайде, съквартирантът ми се прибра, другата седмица ще довършим разговора…  Не, в събота съм зает, най-добре ела в неделя. А, знаеш ли кой беше филмът, който гледах, казва се „Реквием за една мечта”, за една последна, изгубена и вече погребана мечта. Стига, айде чао, и помисли над въпроса, моля те, на мен ми е важно, все пак се отнася за моята последна мечта…

Когато се върнах в неделя в комуната, момчето беше мъртво. Беше се обесило в събота, това беше неговата работа, да изпълни последната си мечта по свой начин, за да го забравят близките му и да живеят пак. А, аз бях мислила, не знаех какво да му кажа, освен, че реквиеми за мечти не се пишат, мечтите е греховно и ненормално да умират, за тях човек се бори и винаги има начин да ги постигне, независимо колко приказно му изглеждат, те могат да бъдат изпълнени…

Аз бях мислила, без дори да подозирам, че той е имал същия отговор, но за неговата „реалистична мечта“ и беше решил, да се пребори за нея. Това е моя реквием за него. За едно момче, съсипано от хероина и една мечта за реален, жив живот. Почивай в мир приятелю, съжалявам, че избра грешната мечта…




Трябва да влезете за да напишете коментар Вход