Звярът/Човек

Ахилем Авенг

 "Седящият демон" Михаил Врубел

„Седящият демон“,  Михаил Врубел

Самотна светлина блещука в мрака… затаил дъх, отпуснат върху потъпканите останки на опустошените си желания, я следя с празен поглед… Тънко гласче в главата ми будно ме запитва: „Как стигна дотук ?!“..

… Като останал без сили Звяр, покорно лежащ в тясната си клетка за забавление на господарите си… Покорността и верността, така видими само по скованите му сиви робски постъпки, които биват желани от простите му господари и останалите заблудени бездушни човеци… Вихрещата се буря от чувства, емоции и желания, крепяща Звяра, но невидима за всички останали…

Нощният топъл ветрец, нежно погали лицето и разроши косата му, но не той беше причината за събуждането му… а леката срамежлива миризма, която бе довяна от същия този вятър… Той отвори очи, и след миг широка усмивка разкраси лицето му – намираше се под богато обсипан небосвод, звездите бяха толкова много и тъй прекрасни… опияняващи… ушите му дочуха наблизо познат издайнически звук – крехкото ромолене на вода от близкото изворче… Той се намира на огромна равна поляна с обилно избуяла, но мека и нежна като коприна трева, мястото, на което бе лежал до преди няколко мига, все още си личеше и беше топло…

Ала Звярът, веднъж отворил очи и почувствал се вкъщи, не желаеше повече сън, усещайки промяната. Сърцето му туптеше някъде там и странно налудничаво чувство,че няма време разкъса моментно доволната, сладка отпуснатост. Той се затича с широки крачки през огромната поляна, преполовявайки за секунди разстоянието до първите близки дървета в края й.

Движеше се бързо и тихо, ловко без много шум, който би привлякъл чуждото внимание върху му… беше себе си…  Роден да тича диво, той като че ли подаряваше на времето изминатото разстояние и нощния вятър, своите издишани глътки въздух, като знак че е бил тук.

Сега се стремеше напред, бързаше и вдишваше нови глътки свобода, когато изведнъж достигна първото дърво и се препъна в скрития в тревата избуял корен…  От бързината си, той загуби баланс, претърколи се и със силен трясък се стовари върху друго младо дръвче, изпотрошавайки част от клоните му…

Вятърът смени посоката си…

Омърлушен и все още дезориентиран, Звярът се изправи и недоверчиво се загледа в обхванатите от плътната тъма дървета пред себе си… вятърът духаше вече в лицето му, той го помириса, след което изръмжа неодобрително и направи крачка назад. Ала от гората не се чу нито звук, тя просто продължаваше да бъде все така мрачна и необятна… Вятърът го объркваше, желаната миризма изглежда бе на пътя пред него, ала всичките тези облечени в черно дървета изпаряваха доверието му…

Той отново си пое въздух и пристъпи напред, плахо, крачка след крачка, съзнанието му крещеше, че това не е реално, не е нормално, че е капан, ала сърцето му тупаше прекалено лудо, за да се вслуша в трезвата мисъл, възбудена от омайващия аромат, който го разпалваше още повече. С всяка нова стъпка той влизаше все по-дълбоко в гората, тъмата се сгъстяваше, a светлината намаляваше… път напред не се виждаше.

Звярът вече не виждаше звездите, които крадяха дъха му, не можеше да усети меката и нежна трева под краката си, нито дори да почувства повея на доскорошния, съблазнил го топъл, нощен вятър. Тук той беше сам, продължавайки въпреки опасенията на будната си мисъл, задвижван от копнежите и огромното си туптящо сърце.

Погълнат от размишления, не бе обърнал внимание на сигурността си… Рязкото изтрещяване на клони някъде високо го изненада, прекалено късно успя да реагира, отскачайки встрани… един от свличащата се камара клони го застигна и жестоко сложи край на устрема му, потапяйки го в забвение…

Има много неща, дадени ни в живота по незнайни причини.
А, какво правим с подобни благословии… зависи от нас !??!
Това е истинският тест на всеки човек, мислеше си Звярът, докато лежеше покорно в тясната си клетка, съзерцавайки само външно с празен поглед самотната блещукаща светлина.

А, колкото до съблазняващият аромат на привлекателната посока, мисля, че рано или късно всеки от нас го вкусва, но сам решава с „кое“ да му се довери.



Един Отговор на Звярът/Човек

  1. Анонимен

    Супер, Лудост…

Трябва да влезете за да напишете коментар Вход