Истинската вяра…

Автор: Анонимен

Снимка от спектакъла "От другата страна", театрална трупа "Три-четири"

Снимка от спектакъла „От другата страна“ – театрална трупа „Три-четири“

Казват, че има време за всичко – за любов, за война, за разлюбване, за мир… Сигурно защото, макар и преходни, ние живеем във вечността. А кога е времето за вяра? … Любовта е страстта на сърцето. Тя е в него, но й трябва искра, за да се разгори. Трябва й част от живия огън, за да запали сърцето. Разбира се, ние обикновено не палим искри, а само малки мижави лампички, и все пак обичаме. Разбира се, силата на тази любов е колкото на светулка в мрака, и все пак обичаме. Нашата любов не лекува, не лекува за миг, както би трябвало да го прави любовта, тя по-скоро разболява и ранява, и все пак обичаме. Колкото можем. Толкова можем. И с вярата е горе-долу така. В дъгата на Бог вярата и любовта са просто различни цветове. И ние тук, в нашата малка триизмерност, проявяваме всичките божествени цветове несигурно и както можем. Не знам кога е времето за вяра. Но като че ли за нея е нужно друго време. Друга образност.

 
 
Има леки времена, има и тежки. Има жалки и подли времена, има и чисти. Вярата най-добре я проявяваме в най-лошото време, когато е най-тъмно в душите ни. Тъмно и трудно. Вярата сякаш идва, когато всеки ден и всеки миг са като природно бедствие, идва с кипежа на времената, с дивата им чернота, защото такъв е невидимият свят, който дирижира нашия – бялото предизвиква черно, и обратно. В тежките и смутни времена вярата е жива. В бедните и изтерзани души вярата живее. Но във време, когато всичко е размито, тя е по-мъртва от всякога. Точно като сега. Времето на апогея на липсата й. Защото хем сме бедни и изнемогваме, хем можем да си позволим всякакъв лукс. Едновременно го правим. Хем недоволстваме, хем сме доволни. Хем знаем, хем не разбираме.
 
 
 
След най-тежките времена винаги идват по-добри, тъй като вярата е била жива. После идва нищото, защото вярата е залязла, като слънце отвъд хоризонта. В размитото време вярата е просто стока… нещо там за след вечеря, за преди заспиване, за минутки на духовност, също като минутите за четене или за театър, за пазаруване или безделие. Камшикът на времената събужда вярата, и като че ли нищо друго не успява. Примерите за голяма вяра все са заобиколени с кръв. Изключенията не се броят. Малката, мижава вяра, подобно на раняващата любов, е знак за мирните и особено за размитите времена… Да, там, зад облаците, има красота, но е невидима. Не е като тая луна и звездите, а е напълно невидима. И да, тя е най-съществената за нас! Иначе щяхме да сме напълно щастливи хора, тъй като от другата си имаме в излишък…
 
 
Да, трябва вяра, за да правим връзката с по-голямата част от нас, която е също ей там, зад облаците. Която, всъщност, е тази невидима красота. За жалост, само камшикът на времето умее да разпръсва добре тия облаци… Точно най-черните времена раждат най-чистата вяра. Тази, която, подобно на майчината любов, надхвърля егото ни и стига до звездите. Дирижиращият свят обаче не търпи празнота – ако дълго е нямало истинска вяра, той ще намери как да ни подбутне отново да я проявим…
 
Автор на снимките: Александрина Липова


Трябва да влезете за да напишете коментар Вход