Big Brother или Богът – вяра… Какво избираме?

Вдъхновено от Петя Дилова – Запали свещичка, Господи … и вярвай“

Бог и вярата… Вечните въпроси, на които, както казва Петя, само глупакът не търси отговора… Най-истинската тема, заклеймявана все още като табу в разните ни официални системи… Удивително е, как образователните корифеи залагат предприемачеството в училище, но жизненоважните човешки ценности изхвърлят с основанието, че  това е религия, видиш ли… Ми, да го заменят с понятието „предмет за живота“, ако така им звучи по – материално…

Знаем, че една от причините, поради които западните общества успяват, е фактът, че имат вяра, която не подлежи на оспорване, тя е архетипова при тях… Закономерност, която при нас е нелепо кастрирана с настъплението на комунизма и политическите партии, които заместват вярата в Бог с вярата във водача… Ясно, защо… Резултатът –  обезверени поколения, които обаче, освен че не вече вярват във висшата сила, не вярват също така и в политическия лидер – заместил Бог… Празно и отвътре, и отвън…

И понеже нищо в природата не търпи вакуум, на мода идват хуманните теории, позоваващи се на Богът – това съм Аз… Тоталната вяра – фанатизъм, его-център и недостоверна влюбеност в самия себе си, като възможност за власт върху абсолютния контрол и управление на собствения живот, още по-лошо – върху живота на другите… Съвсем нелепо… Води до: Когато успявам, е благодарение на колко съм велик, когато не успявам – виновни са другите и света… Поставено в сегашните условия на трудно постигане, този модел се превръща в една безкрайна омраза и гняв, обърната навън – към ближния… омраза, ненамираща покой, гняв – намиращ вендета и разруха… Това ли е той,  Бог?!?!?…

Та, когато на човек му се отнеме вярата в нещо по-голямо от самия него, той изпада в детско безсилие… това е, като да ти отнемат образа на бащата, силата, закрилата – фактори, заложени в нас от самото ни раждане… Затова йерархичният ред е толкова съществен, когато го няма, човеците изпадат в объркване и несигурност… И, в тази връзка, много е важно на върха на тази йерархия да стои понятие, в което човек да проецира собствените си очаквания и идеали, така е здравословно за психическия и емоционален живот… Иначе, идват неврозите, лудостта и патологията… Видими вече и с просто око в света наоколо…

Е, и?… К-во правим по-нататък? Не можем вече да повярваме в църковния Бог, щото „по наследство – сме – кодирани – да бъдем атеисти“, благодарение на предците ни… Не вярваме в държавното политическо управление, щото видимо – то работи като наказващият Бог, а такъв не ни е нужен… В себе си съвсем не вярваме, защото, колкото и да сме глупави, усещаме по някакъв начин, че сме последната брънка на веригата в ада от стенания и оплаквания… За ближния, да не говорим… С какво той е по-добър от нас, нека си го мразим за по-сигурно, нека разделянето да е правило, защото как можеш да „владееш“, ако не се дистанцираш грубо?!?…

Остава да си чакаме прехода на епохите и навлизането във „водолея“, стига да  можем обаче, защото упорито сме  учени да се борим, и борим, и борим… Агресивното време на медиите, рекламите и „поглъщането на всяка цена“ не може да бъде изтрито с лека ръка от съзнанието ни, носим си печата и клеймото на завладяващия човек… И, когато пропаднем съвсем на дъното, се сещаме за Бог – като спасение,… ноооо,  в това „сещане“ си носим и старите навици,…  търсим го по същия начин, по който сме търсили да асимилираме „неща“ през целия си живот – с презумпцията, че трябва да подчиняваме… Него – „Бог-ът“…  С очакването, той да свърши делата ни, защото нали собственият ни егоизъм е единственото „важно и значимо“, както сме учени и продължаваме да бъдем учени, вследствие на което  не познаваме друга реалност, освен инерцията… . И така, ние си искаме ли, искаме… Да про-видим „Бог“! По-точно, не ние да го видим, а той да ни се покаже, за да докаже, че съществува! Чак тогава можем да повярваме, че го има! Той, той ни е длъжен, разбира се, и както винаги! И, задължително, ако обича, да се покаже в образа от иконите, защото ние само за този образ имаме сетивност, за съжаление или не…

И тук следва многоточие… Колко време ще ни трябва, за да се отпуснем и предадем… да изпуснем парата на контрола и да кажем „Каквото Бог реши“… Май не е далеч това време и нищо не е случайно, предвид ставащото сега с хората и случващият се  видим геноцид…

Вярата е магическо понятие, тя затова се нарича „вяра“, а не убеждение или валидизиране… Вяра значи, да по-вярваш предварително, на-обратно, наопаки, от края – към началото… от целта – към причината…  Да по-следваш вярването, и то, без да имаш задължителното предварително веществено доказателство… Затова казват, че  вярата е ирационална… Затова тя е трудно разбираема в материалния свят…

Много години наред осакатяване и недопускане до истинските учения за този вечен въпрос… Следователно, много време ще трябва за да се поправи този громен грях на властимащите… Ако някой въобще може да го поправи официално, защото както знаем от поредицата Big Brother, режисьорът  няма да допусне това… Виж, предприемачеството в училище ще подкрепи…

Родителите… тук следва обръщение: Оставаме единствено ние, които сме в състояние да възпитаме ценности в децата си… и да се учим и самите ние, заедно с тяхното научаване… И, Бог да ни е на помощ… Пък бил той в образа на добрия старец от църквата, в светлия полъх на утрото или просто във вътрешното усещане за светлина и за това, че си на правия път… Защото, както казва Петя, без вярата, светът би се превърнал в анархия… А не това искаме за нашите деца, нали… И, не бихме желали  да повярваме, че това наистина ще се случи, въпреки, че то на практика вече  е… Случаят е спешен, но той отново зависи от гледната точка… Нека не се оставяме отново и за пореден път на  притчите на Big Brother, който и да е той,  и на неговия жесток социален експеримент в малката затворена къщичка, наречена колективен живот… 

Снимките са от авторския спектакъл на театрална трупа „Три-четири“ , наречен „От другата страна“… Опит за Друга гледна точка по темата, от един Друг прожектор –  този на младите хора…  Развенчаване на фалшивите божества и пресичане на консенсусната култура, а има ли такава, спорно …  Порив, продиктуван от вътрешното търсене на личния път… Така  пространството, където се намира това „лично“  се оказва многозначителното „От другата страна“ – място, продължаващо да бъде забранявано и линчувано в модерния 21 век,  А  всъщност е място на доверие и вяра в това, че има смисъл да вярваш… Пък, бил този смисъл и ирационален…   Защото Бог – това не съм аз, нито някой друг… Бог, може би е просто упованието… незнайно в кое добро, и има ли нужда то от материални дефиниции и непременно ли трябва да бъде разпознавано като „добро“, защото, кое е, всъщност, доброто, и кое – лошото… Животът е пъстър и многоцветен, затова е важно да знаеш, че има и Друга страна, различна от щампите, и да знаеш, че си свободен по рождение…  И, че по рождение си длъжен да бъдеш щастлив… От тази сила имат нужда нашите деца, защото пред тях е животът, да не забравяме, и това няма нищо общо с това от коя „страна“ в момента сме ние… … 

Латинското Religio  в своето най-важно значение дава смисъл на „свързвам се – принадлежа“. Потребност, със силата на психичен инстинкт, не по-малко силна от  фройдистките глад и секс. И когато казваме, че не всичко е биология, добре е да намерим и аргументираното алтернативно предложение.  Но, това не може да стане в писан текст, нито под влиянието на каквито и да било учения или теории.  То си се случва в самия човек, ако не се случи, човекът ще си страда, и това не е в неговия контрол. Въпрос на лична динамика и същевременно на контекст. Тогава, има ли смисъл от насилен баланс? И, не е ли по-добре да  „осъзнаем“ неосъзнатата все още религиозна потребност, присъща в гените ни?  Всеки е прав  сам за себе си, разбира се…

Д. Първанова

Свързана публикация:

Запали свещичка, Господи… и вярвай



Трябва да влезете за да напишете коментар Вход