Колективната и историческата памет

Bois de Boulogne, reflets

„Всичко е въпрос на време“ – фотография: Иван Пастухов

Катерина Прокопиева - антороплог

Катерина Прокопиева, антропология

 

Първият училищен ден… Всички знаем, защото са ни го казвали, и размишлявайки, ни изглежда сигурно, че е имало ден в който за първи път сме отишли на училище. Може да нямаме личен спомен от това събитие. Ако не си спомняме нищо от това събитие и ако се придържаме към историческата случка, резултатът би бил една празна рамка – намесва се абстрактното знание за едно минало събитие, а не паметта. Следователно, не можем да кажем, че си спомняме това събитие, но не можем да кажем и че не си го спомняме…

/ По Морис Халбвакс/

 

 

КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ И ИСТОРИЧЕСКАТА ПАМЕТ

 по Морис Халбвакс и Пиер Нора

Публикацията представя основни понятия  и се позовава върху базови текстове, свързани със съвременните тенденции в антропологията, които се занимават с паметта като културна категория, изразяваща отношението към миналото. Ключови представители на изследванията на социокултурните рамки на паметта са Морис Халбвакс и Пиер Нора, който акцентират върху това какво помнят индивидите в контекста на отношението между индивидуалната и колективната памет, като паметта стои във връзка с конструирането на културните наследства и идентичностите.

Морис Халбвакс – основни гледни точки и позиции

Moris Hosbvaks

Морис Халбвакс – философ, социолог, социален психолог

Морис Халбвакс смята, че все още няма навик да се говори за групова памет, било то и в метафоричен смисъл. Изглежда, че такава способност може да съществува само, ако е свързана с „някакво тяло или индивидуален мозък”. Според него може да се допусне, че има два начина за „организиране на спомени” – те могат да се групират около една определена личност, която ги разглежда от определена гледна точка или да бъдат разпределени в едно по-малко или по-голямо общество, където се явяват частичните им образи. От това би следвало да съществуват два вида памети в които индивидът би участвал, като според това в кой вид участва, той би приел различни поведения: от една страна – спомените биха заели място в пределите на неговата личност или на личния му живот – дори тези спомени да са общи с други хора, той ще ги разглежда от интересуващия го аспект. От друга страна би се държал като член на дадена група, който допринася за извикването на нелични спомени.

Така индивидуалната памет следва свой собствен път, докато колективната памет обгръща индивидуалните памети, но не се слива с тях, тя се развива по свои собствени закони и ако някои индивидуални спомени проникнат в нея, то те се променят, ако се преместят в съвкупност, различна от индивидуалното съзнание. Индивидуалната памет не е изцяло изолирана и затворена. За да извика своето собствено минало, всеки човек често се нуждае да погледне към спомените на другите. Той се позовава на съществуващи вън от него и фиксирани от обществото отправни точки. Функционирането на индивидуалната памет не е възможно без думите и представите, които индивидът е заел от своята среда. Човек си спомня само онова, което е видял, направил, почувствал, мислил в даден момент от време, т.е. нашата памет не съвпада с тази на другите, а е ограничена във времето и в пространството.

Колективната памет също така е ограничена във времето и в пространството, но границите са различни, могат да бъдат по-широки и по-тесни. По времето на нашия живот в обществото, от което сме част, са се разиграли различни събития, за които казваме, че си спомняме, но за които знаем само от вестниците или свидетелствата на непосредствените участници: „Когато ги извиквам, съм принуден да се позовавам изцяло на паметта на другите, която в случая не допълва и не усилва моята, а е единственият източник на това, което искам да кажа за тях. Това е една заимствана памет , а не моята собствена“ , казва М. Халбвакс.

Тези събития са оставили дълбока следа в националното мислене, но за М.Халбвакс те са символи – представят се под една повече или по-малко достъпна форма: „Мога само да си ги представя, но не ми е възможно да си ги спомня”. С част от личността си всеки е въвлечен в групата, защото е част от нея. Ако човек иска да възстанови спомена за дадено събитие в неговата цялост, би трябвало да съпоставя всички негови деформирани или частични репродукции. Обратно, личните спомени са изцяло лични и в самия човек.

Възможно е да се разграничат две памети – едната е лична (автобиографична), другата е социална памет (историческа). Първата си служи с втората, защото историята на нашия живот е част от историята изобщо. Втората, която е много по-пространна от първата, може да ни представи миналото само под една обобщена форма.

М. Халбвакс си спомня, че Жана Д’ Арк е била в Реймс, неговият роден град, защото го е чел някъде. Той се опира на думите, които е чел/чул и на знаците, произведени във времето, т.е на всичко, достигнало до него. Същото е с всички исторически факти, които познаваме. Основно е изследването на езика и символа.

Ако за нас социалната среда от миналото съществува само в подобни исторически бележки, то тя би останала външна за нас. Дори да не сме изолирани, остават много периоди, за които не знаем „какво става”. В годината, в която сме родени например, са станали разни неща. Можем да конструираме една рамка, в която обаче се чувстваме странно загубени.

Това важи и за датите, отбелязани в историческия календар и съответстват на най-значимите събития от живота на нацията, които не забелязваме в момента на ставането им, а установяване на значимостта им едва по-късно („Възродителният” процес). Едно събитие заема място в поредицата исторически факти едва известно време след неговото ставане. Следователно, едва по-късно можем да свържем събитията от националния живот с различни фази от живота ни.

Автобиографична памет и историческа памет: действителното им взаимопроникване.

Когато пред очите ни минават различни събития от някаква история, станали след нашето раждане, оставаме с впечатлението за една наистина външна рамка, чието съществуване тогава не сме подозирали, но едва сега се научаваме да поместваме детството си в историята на нашето време. Когато сме прочели различни материали или сме разговаряли с родители бихме могли да си създадем представа за обществените и националните обстоятелства, от които родителите ни биха могли да са се интересували. Но ние нямаме непосредствени спомени за реакциите, които те са предизвикали в нашите родители, т.е. нашата памет се основава на преживяната, а не на научената.

Преживяната история, тръгваща от детството

Много често, по поведението на възрастните по време на събитие, ние разбираме, че си заслужава то да бъде запомнено. Ако си го спомняме, това е, защото сме усетили, че то занимава хората около нас.

Живата връзка между поколенията

Чрез контакта на детето с баба му и дядо му, то достига до още по далечно минало. В паметта му се фиксират фактите и някогашните начини на съществуване и мислене. Историята не е цялото минало или което остава от миналото. Редом с писаната стои живата история – тази която през годините се увековечава и в която е възможно да се преоткрият голяма част от подробностите, които само изглеждат изчезнали.

Реконструирани спомени

Морис Халбвакс изяснява, че животът на детето се потапя в социални среди повече от колкото то може да си представи, среди чрез които влиза в контакт с едно повече или по-малко отдалечено минало, което се явява нещо като рамка, в която са включени най-съкровените му спомени. Именно на това преживяно минало ще може по-късно да се опре неговата памет. Дори в началото то да не е разграничило тази рамка, постепенно в неговия ум ще се извърши разделението между неговия малък вътрешен свят и обществото, което го обгръща. От факта обаче, че тези два вида елементи са били тясно преплетени в началото, не може да се направи извод, че по-късно всички онези елементи ще му се представят, като абстрактна или изкуствена рамка. В този смисъл преживяната история се различава от писаната – тя притежава всичко необходимо, за да конституира жива, естествена рамка, върху която мисълта може да се опре, за да запази образа на своето минало.

М. Халбвакс дава пример с първия училищен ден. Всички знаем, защото са ни го казвали и размишлявайки, ни изглежда сигурно, че е имало ден в който за първи път сме отишли на училище. Може да нямаме личен спомен от това събитие. Ако не си спомняме нищо от това събитие и ако се придържаме историческата случка, резултатът би бил една празна рамка – намесва се абстрактното знание за едно минало събитие, а не паметта. Следователно не можем да кажем, че си спомняме това събитие, но не можем да кажем и че не си го спомняме. Несъмнено неясен спомен, но от друга страна реконструиран образ. Споменът е образ, въвлечен в други образи, пренесен в миналото.

Обгръщащи спомени

Образът, който Морис Халбвакс е изградил за баща си, не е престанал да еволюира не само защото едни спомени са се добавяли към други, но и той също е променял, т.е. неговата отправна точка се е местила, защото е заемал различно място в семейството си и най-вече защото е бил част от други среди.

Историята – картина на събитията; колективните памети – огнища на традициите

Има много колективни памети. Това е вторият признак, по който те се различават от историята. Историята е една. Историята може да се представи като универсална памет на човешкия род. Според Морис Халбвакс няма универсална памет. Всяка колективна памет има за свой носител група, която е ограничена във времето и пространството. Не може да бъде събрана в една-единствена картина на миналите събития. Според М. Халбвакс трябва да изградим представа за множествеността на колективните памети и да си даваме сметка за съдържанието многобройните колективни памети.

Пиер Нора – анализ и съвремие

Историческа памет – колективна памет

French Historian Pierre Nora

Пиер Нора – френски историк, известен с работата си върху френската идентичност и памет

Колективната памет е това, което остава от миналото в преживяванията на групите или онова, което групите правят от миналото. Групите могат да бъдат: широки групи от мащаба на културни ареали, нации, политически или религиозни идеологии, както и по-тесни групи: семейства, поколения, работнически, малцинствени и др.

Историческата памет е единна, тя е резултат от определена образована или „научна” традиция. Тя е колективна памет на групата на историците, която е глобализираща и без граници. Множество места на колективната памет стават обекти на историческата памет.

Историческата памет е аналитична и критична, точна и отграниченена, произтича от разума. Историческата памет филтрира, натрупва, капитализира, предава, а колективната – съхранява спомена за едно непредаваемо преживяване, изтрива и пренарежда в зависимост от момента и от законите на въображението. Историческата памет обединява , а колективната – разединява

Днешните историци улавят колективната памет единствено от историографията. Именно историците са дали формулата за големите колективни митологии, така се върви историята към колективната памет Така например, Гизо с теориите за франките и галите, предлага на буржоазията от 1830 г. една памет, която легитимира и кандидатурата за управлението на обществото.

Един скорошен исторически проблем

Бързото размножаване на колективните памети се свързва от една страна с разривите в съвременните общества, а от друга – с мощта на съвременните средства за информация. Процесите на развитие на света между двете войни, както и развитията след падането на Берлинската стена ускоряват производството на повече колективни памети. Оттук нататък историята се пише под напора на колективните памети. Това преобръщане допринася за разнообразяването на историята, и за създаване на такава.

Паметта е късен исторически проблем на научен отговор, който често дават психоаналитиците и философите, а по-късно социолозите от Дюркемовата традиция (Халбвакс), както и някои историци, които оглеждат миналото. По тази логика трябва да се извърши заместване на историята-разказ с история-проблем, което предпоставя завъртане на паметта около няколко фундаментални оси:

  1. Възприемане на открито съвременна проблематика – включване на всички социални групи в историческия процес;

  2. Отказ от линейна темпоралност, обхваната от механична каузалност в полза на антропологична гледна точка – т.е. съсредоточаване върху равнища, където индивидуалното е вкоренено в социалното и в колективното;

  3. Замяна на една привилегирована епоха – античност и средновековие с тази на „модерността”, до които пряко се допират нашите общества.

Така изследването на колективните памети трябва да добави нови неща към една възможна историография, за да се направи експлицитно това, което там остава имплицитно. В този контекст е необходимо да се тръгне от местата, където едно общество (нация, семейство, партия) дава доброволно на съхранение своите спомени или ги преоткрива като необходима част от своята личност – това са тези мемориали, които имат своята история и създават „места“ на паметта, които от своя страна се определят от т.н. памет за местата, изразени в следните направления:

- топографски места: архиви, библиотеки, музеите;

- паметни места – гробища и архитектурни паметници;

- символните места: възпоминания, поклонничества, годишнини;

- функционални места – учебници, автобиографии.

В обобщение, проблемът надхвърля класическото историческо изследване, той задължава наново да се изследва цялата историографска традиция и да се уточнят типовете памети (исторически или колективни), и от анализа на колективните памети да се препрати към самите функции на историческата памет.

Катерина Прокопиева



Трябва да влезете за да напишете коментар Вход