Подслон

Кирил Тодоров

Тълпи от хора. Пръснати чанти и куфари. Тракане на релси, свирка на локомотив. Един влак пристига, друг заминава. Женски глас монотонно изрежда цифри и имена на градове. Над главата ми стар часовник цъка досадно и отмерва безкрайните секунди на моето чакане. А влакът все не идва…

Отправям поглед към плетеницата от релси в далечината. Нищо. Едва се вижда силуетът на последния заминал влак, който забързан лети към своята следваща дестинация. Започвам безцелно да обикалям по перона. Около мен хората приказват, смеят се, викат. Гласовете им се преплитат и кънтят в главата ми. Някои се сбогуват с обещания за скорошни срещи, други обсъждат новини или клюки, чуват се виковете на недоволен клиент до закусвалнята и продавачът, който се опитва да го успокои. И едно гласче, което моли. Оглеждам се и виждам до себе си малко момиченце, което ме гледа с тъжни очи и протяга ръка. Дрехите ѝ, прокъсани, загубили отдавна своя цвят, висят на слабото ѝ телце. Лицето ѝ, ръцете ѝ – почернели от мръсотия, забелязва се лека руменина по бузите и нослето от студа.

Спирам се и бъркам в джоба на палтото си, напипвам няколко монети и ѝ ги подавам. Тя ги взима и ме дарява с усмивка, после се обръща и побягва между бързащите пътници към закусвалнята. Проследявам я с поглед.

Изведнъж задухва силен вятър. Черни облаци се събират над гарата и хвърлят голяма, мрачна сянка върху нея. Завалява ситен, студен дъжд. Чакащите по пероните хора се размърдват, започват да търсят подслон от идващата буря. Оглеждам се ядосано – къде се бави този влак? В същия момент забелязвам едно малко, слабо кученце, което самотно обикаля близо до закусвалнята и скимти с надежда някой да му даде храна. Но гласчето му остава нечуто. Хората го подминават, забързани да се скрият от дъжда. Никой не обръща внимание на изстрадалото животинче, което куца по перона, на жалостивия му поглед, отправен към пътниците. Един човек го изритва ядно настрана и продължава своя път. Кученцето изквичава от болка и пада в една локва. Опитва се да стане, но е твърде слабо и отново се строполява. Очите му уплашени бягат по хората, които минават до него, опитва се да се отдръпне, иска да се скрие някъде, но безпомощно остава да лежи на земята. Не мога повече да понеса тази тъжна гледка, затова отклонявам поглед. Чува се наблизо свирка на локомотив – влакът най-после пристига.

***

Когато най-после се отпуснах на мястото си в купето, аз се замислих за малкото кученце, за уплашените му очи, за тъжното скимтене. Ядосах се на себе си, че не отидох при него и не му помогнах. Толкова ли се бях отчуждил от болката на другите, че бягах още при вида ѝ? Нима не можех да го взема и да го оставя някъде, където ще е далеч и от безпощадните пътници, и от студения дъжд? Или да купя нещо от закусвалнята и да го нахраня? Кой знае от колко дни не беше яло…

Неволно погледнах през прозореца към мястото, където беше кученцето. То все още лежеше на земята, но сега имаше и още някой – до него седеше малкото момиченце. В едната ръка държеше сандвич, с който го хранеше. Дъждът се усилваше, но то продължаваше да стои над бедното животинче, без да обръща внимание на тежките капки, които се забиваха в слабото ѝ тяло, и продължаваше да се грижи за него.

Влакът потегли и тази гледка бързо се скри от погледа ми. Но мисълта за тези две сродни души, които се бяха намерили в този сив и неприветлив свят дълго остана в съзнанието ми. Докато чакащите на перона търсеха да се скрият от дъжда, тези две същества бяха намерили заедно подслон, но не от студа на капките, които тракаха около тях, а от страданието и болката, които се бяха спуснали като плащ и ги бяха покрили.

В далечината локомотивът тъжно скимтеше…

Индия, Агра, 5 февруари 2012

Автор на снимката: А.Липова



Един Отговор на Подслон

  1. Ивелина

    Невероятно затрогващо… Не можеш да усетиш болката на другия ако не я споделяш. Не знаеш как да протегнеш ръка за помощ, ако на теб не е протегнал някой и не те е научил как. Интересно е на какво да се надяваме тогава…. на по- малко болка или на повече хора, които са я усетили и са готови да споделят както нея, така и спасението си?
    Поздравления за автора! Много истинско!

Трябва да влезете за да напишете коментар Вход