Плачът на небето

Ахилем Авенг

Когато вали или по скоро въпросът е, небето плаче ли? В днешно време има достатъчно доказателства и факти, обясняващи явлението дъжд… Тогава ще се попитате, небето да плаче ?

Според мен, не винаги трябва да се гледа на нещата еднопосочно, просто много е лекомислено, гадно и тъжно да се съсипва божественото величие на тази благодат, приравнявайки я с явление което може да бъде предвидено, обяснено, дори озаптено.

Мрачно е и е леко хладно дори … не се притеснявам въпреки, че съм сам самичък, на открито … някъде в далечината се чува приглушен грохот, който бавно пълзи към мен. Лекичък вятър си играе небрежно с падналите листа, като нежно ги завъртa в леки вихрушки, моментно повдигайки ги от земята само за да им подари още един шанс за свободен полет надолу, на някъде… Приятно ми е и някак ме успокоява, защото е естествено и непринудено… просто нормално и красиво… диво .

Клоните на дърветата, като че ли завидели, започват леко да се поклащат в танц, бавен, тежък но грациозен… срамежливите храсти по-долу от тях този път непритеснени, с трепкащи малки листенца, шушкат помежду си весело в очакване… а лудите волни треви, като най-тихи и мълчаливо напомнящи безкрайните морски вълни, бавно и ритмично като молитва танцуваха в захлас…эВятърът затихна и гостите застинаха умълчани, получавайки няколко момента почивка в които да се подготвят за предстоящото събитие.

А аз стоя там и наблюдавам идилията… устните ми лекичко се присвиват и на лицето ми грейва усмивка… важните гости пристигнаха… и загледан нагоре, шумно изпускам облекчаваща въздишка, която излиза под формата на малки топли облачета пара… молитва… и сякаш чута от някъде, тя получава благословия в отговор от натежалия и надвиснал над мен небесен простор… нежно спуснат сякаш с криле, първият отронил се бисер докосва лицето ми… и ме изпраща някъде далеч там, където не важат човешките правила и ограничения… на едно красиво място, на моето място… след момент наслада, през който имам чувството, че вечността успява да ме отнеме от смъртната ми обвивка, се спуска втори скъпоценен камък, а след него трети, придружен от още стотици хиляди… блаженството е неописуемо, стихията се отприщва, дарявайки очакващите я със сила и живот… нежна благодат, облекчението бе отприщено под формата на плач от небето… Размразени от момента на очакване, всички продължават със своите благодарствени вечни танци.

Щастлив съм, там съм, мокър съм… просто понякога да се чувстваш добре, е достатъчно добре… а аз бях и се върнах от там, в центъра на случващото се на чакането и получаването, на молитвата и благословията, на агонията и изцелението… всичко е толкова естествено и красиво…

Плачът на небето, нещо без което не мога и което обичам когато се стоварва варху мен, когато ме поглъща и ме прави част от потока, част от себе си…  когато съм отнесен и завърнат от него…



Трябва да влезете за да напишете коментар Вход