Атомният град „под прикритие“

cigani

Даниела Първанова

 Козлодуй е атомен град, в който е особено важно хората, живеещи на територията на общината, да получават качествено обслужване по отношение на тяхното психо-социално здраве. Психологическият комфорт при работещите с рискови съоръжения е от първостепенно значение,  с цел – намаляване на риска от човешка грешка. По линия на взаимодействие с АЕЦ „Козлодуй“,  би следвало да се изгради доверие към работещите в централата, като се подпомогне оказването на компетентна и своевременна помощ при психологическите проблеми на децата и семействата. Но,  на този етап, такава потребност не се отчита, обяснимо с нивото на психологическа култура на населението и недостига на подкрепа от страна на иституциите по отношение превенцията и корекцията на стресогенните фактори в околната психологическа среда.

Единственото предприятие в града е АЕЦ. Друга алтернатива на заетост няма. „Фабриката“, така се нарича основният източник на доходи на населението. Звучи като в утопичен роман. Така е и на практика: градът притежава  свой специфичен социален профил, отличаващ се с крайна поляризация на живущите в него:  работещи в АЕЦ“Козлодуй“ и неработещи там. Своеобразното разделение  води  до  обособяване на две крайни групи и сред младото поколение. Именно децата на родителите, неработещи в АЕЦ,  попадат в категорията с нисък социален статус и намалени перспективи, което предполага търсене на нови възможности за препитание от страна на семействата, и в повечето случаи се търси работа зад граница. Поради изявената полова дискриминация при намиране на работа на местно ниво/ и не само/,  обикновено емигрират жените в семейството и майките, което  лишава децата от чувството на любов и закрила и им създава усещането за изоставеност, вина, тревожност и нужда от компенсиране на разклатената им идентичност и самооценка.

Същевременно, Козлодуй се намира в икономически най-слабо развитата част на страната – Северозападна България, където разликите между града и селото като цяло са незначителни  и  това допълнително води до утежняване на съществуването на семействата, неработещи в АЕЦ, от там –  до бедност, отчуждение, агресивни прояви и невъзможност за поддържане на стабилна ценностна система както у родителите, респективно:  у подрастващите.

Успоредно с това,  психологическият климат в града е допълнително натоварен с напрежение  от националната политика по закриването на блокове в АЕЦ и нарастващата от това несигурност, поради опасност от загуба на привидния жизнения стандарт, който на фона на региона успява да покрие едно сравнително спокойно посрещане на базовите семейни нужди, въпреки, че спрямо страната като цяло, не се различава с особено предимство. В материалното осигуряване се изразяват и  основните ценностни приоритети  на преобладаващата част от  жителите на града, И  и именно материалните ценности са тези, които са натоварени с несъразмерни  и ирационални очаквания,  както и със страхове от евентуалната им загуба.

Така оформените потребности на населението предопределят и покупателните особености: неслучайно на територията на града се строят предимно хранителни магазини на големи вериги. Инфраструктура за хляба от първа необходимост / явно е от голямо  значение откъде ще си го купиш хляба, въпрос на имидж/. В огромно количество се строят и банки /една до друга/, както и аптеки / защо, ли?/.  И, то май, друго няма.  За екстрите от сорта на МОЛ, се пътува до най-близките големи градове, това работещите в АЕЦ могат да си позволят, както могат да си позволят и разните пътуващи „културно-развлекателни“ уйкенди, предимно тип „СПА туризъм“, с водещ приоритет: ядене и пиене. За култура рядко се дават пари, защото „това“ не можеш да си го занесеш в къщи, виж за картини – може, няма значение, кой е авторът, важното е да са скъпи. Толкова за снобизма.

Иначе,   няма протести срещу енергийни монополи, защото какво е една сметка за ток спрямо страха от загуба на работа в АЕЦ. По тази логика няма и политически избори и пристрастия, а думата „гражданско общество“ се счита за мръсна дума – синоним на ниски доходи и липса на практичност. По тази линия се замразяват или просто се отчитат „проформа“ различните инициативи за подобряване благосъстоянието на населението, и те се случват задължително в ситуация на мълчалива съпротива и открит присмех. Не се строят младежки центрове, няма развлекателни инициативи за децата и младите хора, а културният живот е все още консервиран във формата на соц. идеята: самодейни една кретащи състави със самодейни ръководители; спорадични „Дни на не знам к-во си…“, които се забравят още на другия ден; липса на качествени програми за психологическа превенция и корекция; липса на атракциони и развиващи дейности за най-малките, както и за по-големите, както и за възрастните хора и пенсионерите… Защото от това пари не се изкарват, респективно: що да се вкарват?

Толкова за ценностите. Които предопределят и нивото на вътрешна хармония до един момент, но и до невротично обусловени прояви  на един по-следващ етап. Защото, когато се потиска импулсът за личностно развитие у отделните хора, по едно време той може да се превърне в стресогенен, именно поради неговото трайно обезсилване /друг е въпросът, защо се потиска – „теория на конспирацията“ или закономерно развитие на тържествено и официално наложеният селски манталитет, а може би, и двете?/… Така липсата на духовност може да изиграе лоша шега, като се превърне в бомба със закъснител, но нали затова има аптеки… Пазарът на невролептици е достатъчно разработен, а  Козлодуй е една прекрасна платежоспособна ниша за грижливо отглеждане на обществен стрес…

От друга страна, стресогенните фактори в града пряко се влияят от сменния режим на работа в АЕЦ,  предполагащ нарушен динамичен стереотип и съответната нужда от компенсация, в т.ч.: медикаментозна и алкохолна, които се превръщат в модел на подражание от подрастващите поради липсата на адекватни, достъпни, атрактивни и модерни начини за реализация на техните потребности от израстване.

В този контекст, инерцията и апатията в начина на живот в града, прибавени към общото ниво на несигурност  на национално ниво, могат да доведат до  критични последици, с пряко влияние върху подрастващите, в подкрепа на което са следните наблюдения: Отчитат се множество случаи на дезадаптивно поведение при юношите и младите хора, поради разликите в стандарта на живот в града. Наблюдава се тенденция към психоактивни вещества при децата в семействата с висок стандарт, и към алкохол и криминални прояви – при децата от семейства с нисък стандарт.

Така и  двете крайни групи се оказват групи в риск, обединени от преобладаващо  чувството на самотност и безперспективност, което утвърждава у тях и аналогични нагласи  за нездравословна изява и създаване на паралелни неформални системи, включващи често пъти поведение с намален личен контрол, прояви на насилие, безразборни сексуални прояви и наркозависимости.

Има ли смисъл да се продължава?…

Igr zalaИзвинявам се за бъззъбата статия. Истината е, че смятам, че на този етап, за работа с подрастващите с проблеми в семейната среда, в града работят структури, които или не отчитат сериозността на проблема, или нямат компетенциите да видят проблема и скоростта да реагират, и разбира се,  това е симптом  не само и единствено за  Козлодуй. 

Страшното е, че тук може наистина да стане Страшно  по едно време, извън популизма. В интерес на всички  /даже и на спокойните/ е, нещичко да се направи,  и ясно е, че предизборно няма да стане, както и след-изборно няма да го бъде. Въпрос на познание, училищно статукво, администрация, кариерен личен статус, обществени приоритети и пълен стомах, така де, коя му е основната потребност на Човека – да не е гладен…  И много бързо попадаме  в любимия сериал „Под прикритие“, където се помещаваме всички в едно…

И така, и за Човека и за нас, дето се пишем, че сме на духовни пости, някой ще трябва да работи и да ни храни като остареем… Много ли сме богати, или самонадеяни,  или просто – глупави… Тук се казва думата „вечност“, за преходността е ясно.

Ако някой ме попита защо си създавам работа, сигурно няма да мога да  отговоря адекватно към Него самия… Въпрос на мои лични компенсации, ясно е, но е и въпрос на Вечност, която разбира се е Преходна, и въпреки че го знаеш, упорстваш и се „бориш“ за някаква си кауза, субективно е….  Но то е, както казва Юнг:  „Кой може да ми каже и вмени, че не се чувствам добре, след като аз си се чувствам добре?„… Когато не спя… Защо да се променям и  да заспивам, ако нямам нужда…  Просто, защото живея в Козлодуй, ли?…



Трябва да влезете за да напишете коментар Вход