Дългият път към щастието

Лилиан Валериева

Лилиан Валериева

Лилиан Валериева

Лежах на леглото си, гледах тавана и чаках да звънне алармата ми. Поместих погледа си към часовника и видях, че е 06:30. В същия момент алармата звънна силно. Протегнах ръката си и я изключих. Трябваше да стана, за да се оправя за училище. Дръпнах завесите и огледах мрачния пейзаж навън. Обожавах дъжда! Обичах, когато навън вали, да изляза на задната веранда, да се сгуша под завивките, седнала на диванчето и да чета интересна книга. Казвам се Алисън Тейлър и съм на 16 години. Живея с родителите си в красива къща в „тузарския” квартал Телеграф Хил, Сан Франциско. Въпреки, че имах всичко онова, за което едно младо момиче може да мечтае, аз не бях щастлива, защото парите не можеха да купят щастието, от което се нуждаех. Тази сутрин рано тръгнах от дома си към училище, имах важно контролно първия час. Навън валеше пороен дъжд, а аз ходех из мокрите улици с чадър над главата си. Когато пристигнах в училище, се запътих към тоалетната, за да се изсуша. Мразех дните, в които бях на училище. Знаете, в гимназията винаги има „популярни” деца, които си мислят, че владеят света. Истината е, че това са просто деца, които не знаят с какво ще се сблъскат по-нататък в живота. Деца, свикнали да получават всичко без дори да се потрудят. Деца, които бавно и мъчително съсипваха живота ми. Всеки ден ми се присмиваха и ме обиждаха. Аз съм срамежливо момиче. Никой не ме познаваше, докато „популярните” не започнаха да се заяждат с мен. Когато минавам по училищните коридори, всеки ме сочи с пръст и се смее. Неведнъж съм се затваряла в тоалетната, за да се наплача, но не ми олекваше. Нямах подкрепата на родителите си. Всъщност те дори нямаха време за мен. Бяха прекалено заети с работата си и често пътуваха. Нямах брат, сестра или най- добра приятелка. Бях сама срещу света. Всеки ден преди да изляза от стаята си се гледах в огледалото и си казвах: „Днес ще е различно”. Всеки ден беше едно и също. Нямаше ден, в който да не плача след училище. Много пъти съм се замисляла: „Защо се случва на мен?”, „С какво съм го заслужила?”. Така и не намирах отговорите на тези въпроси. Спомням си имахме една доста възрастна учителка по английски. Доста често заспиваше на бюрото си. В един такъв час по английски, докато тя спеше „популярните” (както вече разбрахте ги наричам) започнаха да хвърлят хартии по мен. Лепяха дъвки по дрехите и косата ми. Ръцете ми започнаха да треперят, сърцето ми заби бързо. Събрах нещата си и набегом излязох от класната стая. Докато бягах по стълбите, се спънах и паднах в една локва. Отпуснах се на мокрия цимент и заплаках силно. В този момент чух момичешки глас „Добре ли си?”. Бавно повдигнах глава и станах от земята, отвръщайки й „Да, всичко е наред!” усмихнах се и си отидох. Истината беше, че нищо

не беше наред. Думите на това момиче ме накараха да се усмихна, защото все пак някой прояви загриженост към мен. В тъжните моменти дълга гореща вана и любимата ми музика много ми помагаха да се отпусна.С времето нещата в училище станаха по-лоши. Бягах от часовете, за да избегна още разочарования.Успехът ми от отличен се понижи на среден. Дори не ме беше грижа какви оценки получавам. Всеки ден след училище проверявах телефонния секретар. Всеки ден имаше поне по 3 съобщения от класната ми ръководителка до родителите ми. Но те така и не получаваха тези съобщения. Прибираха се късно вечер, уморени, дори не вечеряха. Мина месец, оставаше малко до края на учебната година. Ходейки по училищните коридори ,,се сблъсках с едно момиче.

-Съжалявам ! – погледнах я уплашено аз.

-Не се притеснявай. Вината е моя. – усмихна ми се тя.

-Аз те познавам. – огледах я.

-Така ли ? – повдигна тя едната си вежда.

-Да…срещнахме се, когато лежах пред входа на училището в една локва.

-Да, да! Спомням си. Аз съм Джени. – подаде ръката си тя.

-Алисън.

-Пие ли ти се кафе след училище, Алисън?

-Защо не?

Това беше началото на едно доста добро приятелство. Пълното й име е Дженифър Хардинг. Често след училище пиехме кафе, малко по малко разбирахме неща една за друга. Джени ми помагаше с уроците. Бях много изостанала. Тя беше всичко онова, което аз някога исках да бъда. Независима, бунтар, човек, който не се влияе от мнението на другите. Винаги знаеше как да затвори устата на този, който се опита да й направи нещо. Джени имаше много силен характер. Често избухваше и не позволяваше на никого да й казва какво да прави и как да живее живота си. Пазеше всички тайни, който й казвах. Подкрепяше ме, когато някой от „популярните” отново се опита да ми направи нещо. Събота вечер си седях у нас, четейки книга, когато телефонът ми звънна. Беше Джени.

-Къде си? – попита ме тя.

-У дома. Защо?

-Обличай се. Чакам те пред дома ти след 15 минути.

Дори не знаех за какво говори. Станах, облякох се, сложих обичайния си черен грим и излязох от дома си. Джени паркира колата си пред една къща, не далеч от моята. Изглежа имаше купон. Но защо аз бях там? Веднага, щом слязохме от колата, на входната врата се показа Тя… кралицата на „популярните” Вивиан Уилсън. Когато изкачихме стълбите към входната врата, Джени просто избута Вивиан и заедно влязохме в къщата. Беше повече от невероятна вечер. Не се бях чувствала по-добре. Бях себе си и бях за малко щастлива. Времето, което прекарвах с Джени, ми се отразяваше доста добре. Усмихвах се по-често, излизах по-често. Превръщах се в съвсем друг човек. Дори в училище нещата започнаха да се променят. Не казвам, че „популярните” спряха подигравките си, но поне никой не ме сочеше и никой друг не ми се смееше. Започнах да не обръщам внимание на тези, които се подиграваха с мен. Защото аз съм всичко онова, което те никога няма да бъдат. Всички те се вглеждат в мен, но никога няма да видят онова отвътре. След края на учебната година, мога спокойно да кажа, че трудният период, в който се намирах свърши. През следващите две години в училище си прекарвах прекрасно с Джени и компанията й. Често се засичах и с „популярните”, които може би още си мислеха, че ме интересува мнението им. Дори не ги поглеждах, когато се разминавахме по коридорите или навън на двора. Спомням си една неделна утрин станах с мисълта за горещо черно, леко

подсладено кафе с малка бисквитка. Облякох халата си и слязох на долния етаж. Тогава не можах да повярвам на очите си,макар че ги потърках няколко пъти. Мама и татко си бяха у дома. Седяха заедно в хола, гледайки телевизия и пиейки кафето си.

-Добро утро. – погледна ме мама.

-Да… добро утро. – гледах странно аз.

-Добре ли си? – попита мама.

-Да, да. Просто не мога да повярвам, че сте си у дома!

Бях щастлива да ги видя отново вкъщи. Направих си кафе и се присъединих към тях. Ужасно много исках да говоря с тях, да им споделя всичко онова, което се случи и да им кажа колко много ги обичам. Взех готовото си кафе и тръгнах към хола. Телефоните им зазвъняха. Отново работа! Докато се усетя, бях сама в хола с чаша кафе в ръка. Въздъхнах тежко и излязох на задната веранда. Седнах както обичайно на диванчето и се загледах наоколо. По-късно, както се бях замислила, чух, че на вратата се звъни. Оставих кафето си на масичката пред мен и затичах към вратата. Беше Джени. Присъедини се към мен и се заговорихме. Разказах й какво се случи час преди да дойде. Всъщност за пръв път говорехме за отношенията с родителите ми. “Говори с тях. На всяка цена!” посъветва ме тя. Думите й звучаха в главата ми непрекъснато. Отчаяно исках да говоря с тях. Но какво ме спираше? Нима вече не ги беше грижа за мен? Не, не…те са ми родители! Дните минаваха, нашите все по-често оставаха вкъщи, но говореха само за работа. Някак ме беше страх да поговоря с тях. Макар без проблемите ми в училище…не се чувствах напълно щастлива. Това да общувам с родителите ми, да имам тяхната подкрепа, от това се нуждаех най-много. Чувствах ги като стари приятели, с които не съм се виждала от години, отколкото като мои родители. Събрах смелост и почуках на вратата на стаята им. Стоях там пред тях без да кажа нищо. Просто ги гледах,както и те мен с въпросителни погледи. Сълзите ми закапаха от очите и бавно се стекоха по бузите ми. Не след дълго се разплаках и скочих на леглото, за да прегърна мама и татко. Двамата се спогледаха и ме прегърнаха силно. След като се успокоих напълно, им разказах това, което исках да им кажа от толкова много време. Дни наред се обвиняваха за всичко,което ми се е случило. Да…може би бяха виновни,но аз не ги съдя…ако не беше работата им нямаше да имаме покрив над главата си. Тримата заедно започнахме често да излизаме. Да обядваме или да вечеряме в някой ресторант. Бях ужасно щастлива. Имах родители, на които можех да се доверя, родители които щяха да ме подкрепят и най-добра приятелка, която също винаги беше до мен. Като заговорих за Джени, не след дълго я запознах с родителите ми. Много си допаднаха. Тя често преспиваше у нас. След като завършихме училище заедно кандидатствахме в колеж в Ню Йорк. Любимият ми град! За щастие ни приеха и двете. Наехме квартира, която плащахме двете.Беше повече от невероятно.Нямаше кой да ме тормози, дори спрях да плача за всичко. Нов живот, нови хора, нов град! Докато бяхме в колежа, започнах да развивам все повече „таланта” си. Учех специалност журналистика. Имах огромната мечта да стана писателка. Джени много ме подкрепяше, макар че ми завиждаше, защото бях по-добра от нея! След като публикуваха в сайта на колежа мой разказ, много вестници започнаха да ме търсят. Предлагаха ми пари, за да пиша статии.Разбира се, приех. Защо, не? Това беше първата ми работа. Пишех за „Ню Йорк Таймс”. Най-известния вестник в Ню Йорк. Времето, прекарано в колежа, беше най-хубаво. Купони, приятна работа, будуване по цели нощи, говорейки си с Джени, нови запознанства. След четирите години в колежа, взех дипломата си и кандидатствах за работа в “Ню Йорк Таймс”, но не за да пиша статии, а за започна своя рубрика. Приеха ме, защото си разбирах от работата и отлично знаех какво да правя. Занимавах се, като помагах на хората чрез рубриката си. Опитвах се да давам на хората съвети, за това как да решат проблемите си. Разбира се, не можех да отговарям на всички въпроси, затова направих имейл адрес,чрез който всички можеха да се свържат с мен по всяко време.

Бях доволна от себе си. Чувствах се прекрасно,защото помагах и на хора с проблеми като моя. Затворени в себе си, без приятели и личен живот. С годините израснах и започнах да мисля по трезво. Гледах на нещата реално и сама се справях с проблемите си. Не се бях виждала с родителите си от около година и много ми липсваха. Веднага, щом се освободих за малко от работа си купих самолетен билет и заминах за Сан Франциско. Сякаш нещата там никога не са се променяли. Страшно много ми липсваше този град. Все пак 18 години от живота си съм прекарала там. През една топла лятна вечер реших да изляза на чист въздух и да се поразходя из града. Обичах да ходя в един парк,не далеч от дома ми. Седнах на една пейка и сложих ръцете в джобовете си. Не след дълго чух плач.Огледах се наоколо, чудейки се какво става. Едно момиче седеше на една пейка отсреща, заровило лицето си в ръце. Почувствах се гадно, седейки и гледайки я да плаче, затова станах и тръгнах към нея.

-Съжалявам, но…добре ли сте? – попитах аз смутено.

Момичето пое въздух и бавно повдигна погледа си към мен. Спомняте ли си Вивиан Уилсън? „Най-важната” от „популярните”, които ме ядосваха в училище. Сега тя седеше пред мен, обляна в сълзи, без дори да ми каже дума. Изглежда дори не ме позна.

-Коя си ти? – попитя ме тя с онзи нейния злобен тон.

-Не ме ли позна, Вивиан ?

-Не, не мисля, че знам коя си!

-Алисън Тайлър! Бяхме заедно в гимназията. – припомних й аз.

-Мислех, че си се самоубила.

-Не си се променила, Вивиан. А мина толкова много време !

Поклатих леко главата си и се обърнах с гръб, готова да си отида, когато думите й ме спряха.

-Аз съм боклук!

-Какво? – обърнах се аз.

-Отново се скарах с приятеля си. Често…ме бие. – отново заплака тя.

Сърцето ми се сви. Но както знаете всичко рано или късно се връща. Макар да ми съсипваше живота, ми беше жал да я оставя. Дори ми беше жал да я гледам как плаче. Прегърнах я, опитвайки се да я успокоя и я изпратих до тях. На входната врата, Вивиан ми благодари, извини ми се с огромно закъснение за всичко, което ми бе сторила някога, и ме прегърна неочаквано приятелски. Времето ме притискаше и трябваше отново да се върна в Ню Йорк. Сбогувах се с родителите си и се качих на самолета. Никога не знаеш живота какво ще ти поднесе. Израснала в семейство на работохолици, пренебрегвана в училище, сега живея в спокойствие, изживявайки мечтата си! Да бъдеш щастлив…какво означава да бъдеш щастлив? Да знаеш, че има хора, на които държиш, а те да ти отвръщат със същото. Да знаеш, че има хора, които те обичат и подкрепят, макар да взимаш грешните решения. Да знаеш, че имаш приятелско рамо, на което да поплачеш, или приятел, на когото да споделиш и най- тъмните си тайни. Да се събуждаш рано сутрин, посрещайки деня с усмивка. Да живееш пълноценно! Животът ме научи да бъда силна и да се справям с проблемите си. Научи ме да се усмихвам и да му се радвам, защото все пак един път живеем. Научи ме да бъда силна и търпелива, защото пътят към щастието е дълъг и много труден!



Трябва да влезете за да напишете коментар Вход