Рестраврация на души

 duscha_bulgarialand

Ивелина Иванова

Има един определен тип хора. Аз ги наричам „стълбове”. Те са като всички останали, не се отличават, не се набиват на очи. Забързани в злободневните си проблеми ние ги забравяме, защото знаем, че те са там, подпорните колони на нашия живот. Естествено е, като дишането, просто да са там, няма защо да го отбелязваме или подлагаме на съмнение, просто са там. Но когато се уморим от лутането по неведомата скица на живота, ние отиваме и опираме гръб в стълба, за да починем, да потърсим упора и подкрепа, нашите дишащи стени на плача, които винаги ни държат изправени, патериците на душата ни. Един ден отваряме очи и виждаме, че стълба се е пропукал, малка едва забележима пукнатина, която под индиго се прекопира в душата ни. От страх и безсилие я забравяме, все пак подпорните колони рухват последни. Нали така?

Още дни, още злободневия. После колоната пада. Бум. Един цял свят започва да пада на парчета. Вече няма кой да ни подпира, няма на чие рамо да починем и да се възстановим. Подпорната колона рухна, моля евакуирайте сградата. Всеки чувства различни неща в този момента – отричане, яд, обвинения, скръб, самота , безсмислие. Аз исках просто да седна на пода и да оставя парчетата от падащ таван да ме засипят, да си стоя неподвижно, до останките от колоната ми.

Една мисъл. Трябва да се справя, той така би искал. Нямам право на поражение, той никога не се предаде. Почвам строежа, дайте тухли, цимент, вар, замазка, трябва да строя и то веднага, не мога да си позволя да се бавя, нямам моралното право да се бавя, той никога не се забави и секунда, винаги беше там и беше силен заради мен, сега аз трябва да съм силна заради него. Започвам.

Реставрацията е много по сложно нещо от новозапочнатия сроеж. Реставрация на души.

Строих, бързах, плаках, негодувах, отчайвах се, разрушавах и пак строих. И всичко това, за да може днес, години по късно, да видя, че колоната си е там. Тя никога не се е помръднала и на сантиметър, винаги е стояла на мястото си и ме е крепяла, само за миг ми се е сторило, че я няма. Той е тук, в моите действия, в моите решения, в начина по който се храня, по който се усмихвам, по който мисля. Той е част от мен самата. Той беше опорната точка, но новото, което построих и продължавам да строя. Човекът стълб, той винаги е бил тук, когато съм имала нужда, как можах изобщо да си помисля, че сега ще ме изостави. Заслепена от мъка, пропуснах да видя, че незабравими хора няма, защото те винаги са тук, вътре в нас и защитават вътрешния ни свят от стихиите на живота, просто по някога трябва да спрем да се взираме в руините от тухли по пода и да видим леката, едва забележима светлина, която се извисява към тавана. И макар да е толкова ефирна и прозрачна тя е по-здрава и от кованото желязо на умел ковач. Край на страданието, хвърляйте кърпичките, този път за разнообразие ще ида и просто ще се посмея пред моята колона…. Все пак е доста смешно, как всички си мислим, че точно хората с най-богати души свършват в едно тленно тяло…
 


Трябва да влезете за да напишете коментар Вход