Прекалено Вдъхновено

Велианна Кашева

Велианна Кашева

Велианна Кашева

Представям си я как тича и танцува. С червена дълга пола и черен потник вързан през врата. С червено цвете в косата, порасналата й коса, и луди рошави къдрици. Представям си я как бяга по улиците, лети между хората и им подарява танц. Усмихва им се. За тях тя е луда. За нея… те са луди. Само дето те й се смеят, а тя им го прощава.

 Имам един много сериозен проблем с този свят. Отдавна. Но чак днес го побрах в едно изречение… Аз съм просто прекалено вдъхновена. А когато не съм, имам болезнената нужда да се вдъхновя пак. 
 
И това често изглежда наивно, напушено, понякога почти лигаво. Чувам готина песен и се пренасям някъде. Попадам на уникален концерт и изпадам в транс. Спира ме по улиците едно 2-3 годишно сладурче, махва ми с ръка и с най-безумно невинната усмивка ми казва „Длавей. Ти накъде отивас, фкъсти ли?“ и край – аз вече съм забравила за всичките гадости през деня. Толкова съм лесна, нали… 

И същевременно толкова трудна, и ми е толкова трудно…

Когато отвориш сетивата си за света, ставаш силен и уязвим едновременно. Попиваш всичко. И прекрасностите, и гадостите. И няма как да сложиш филтър на това. Или усещаш, или се ампутираш. С любовта към живота е същото като с любовта към хората. И са толкова неизбежно свързани, че чак се дразня.

Представям си я как все по-бързо, все по-задъхано, тя обикаля и търси, 
обикаля и дава, 
уморява се и продължава,
и продължава да се уморява,
всъщност тя повече им взима, отколкото им дава…
Но продължава.
Има танци, които не спират,
особено докато тя се върти, 
а тя се върти
по-бързо
и от песента.
 
Затова откачам от несправедливостите. Защото знам колко красота мога да взема от света и ОТКАЗВАМ да търпя простотията му! И докато имам уста, ще си я отварям, и докато имам сърце – ще правя същото… С риск много да загубя. И с надежда – много да спечеля…  
 
Всъщност аз нямам какво да загубя. Може да ми убивате оптимизма бавно и мъчително, може да ме ядосвате с глупостите си, можете да ми объркате личния свят и после да се правите, че нищо няма, можете да ми направите каквото си решите, но има нещо, което си е в мен и никой никога няма да може да ми го вземе. Желанието. Желанието да създавам, желанието да давам, желанието да попивам, желанието да живея, да чувствам с цялото си същество, да наричам уникално това, което за вас е просто хубаво, да мога да влизам в световете на хората, които вие подминавате, да гледам с надрусан от кеф поглед, когато вие се прозявате от умора или скука, да летя, да летя, без да ме вълнува как вие приемате това…
 
Човекът с уникалната китара от видеото свири от дете, но никога до днес не си е представял, че в един момент ще обикаля Европа, ще представя албума си и ще прави такава лудница с музиката си. Започва с фламенкото преди 5 години, а днес обикаля 17 държави и се кефи като луд. Значи защо аз след 5, или след 3, или след 2 години, или след 6 месеца, да нямам най-ненормално готиния живот на света, който не мога – при цялото ми вдъхновение – дори да си съчиня сега?
 
Знам, че мога.
И знам, че искам.
И знам, че ще се случи.
Не знам само как, ама това е най-якото. :) 
  
Представям си я как се върти, върти, върти, бясно, едвам издържа,
толкова е щастлива,
просто защото когато танцува
това е един друг свят,
свят, в който никой никога нищо
не може да й вземе. Може само тя да дава и тя да взима.
Може всичко…
Защото се върти, върти, все по-бързо, все по-бясно, не те чува, 
не те вижда,
 настъпва те, 
продължава, 
не те усеща, 
няма друго
няма въздух, 
няма сили
тя просто полита
и припада. 
Само в този най-върховен миг, 
когато тя реши,
можете да я свалите на земята.
 


Трябва да влезете за да напишете коментар Вход