По пътя / On the road

hands1

Велианна Кашева

Онзи ден си занесох куфара на автомивка. За да го измият там от всички ‘’спомени’’, които – и той като мен – си беше донесъл от десетките летища, поточни линии, подлези, метра, лъскави и не толкова лъскави улици из Европа.

Още докато го вадех от шкафа, осъзнах нещо безобразно. В този шкаф аз съм си затворила щастието! Най-ценното ми, най-богатото ми нещо е всъщност този празен куфар, който ме чака, тъжен и послушен. Чака да го напълня с възможности. Чака да му кажа: хайде, заминаваме! Чака да го взема, да го натъпча до пръснати ципове с обичайното количество дрехи, обувки, мазила, сешоар, маша, книги, фототехника, лаптоп, надежди, неспокойствие, дразнене в стомаха, топка в гърлото и една дълга поредица от безсънни нощи, каквито са обикновено нощите ми преди всяко пътуване…

Не знам какво е това моето – болест, любов, мания? Аз и пътя. Осъзнах, че като се качвам в градския транспорт, винаги сядам обърната назад. И гледам пътя, който отминава. Когато се возя в кола или автобус, от дете се бия ‘’да съм до прозореца’’… И потъвам в хипнозата на несвършващата бяла лента под очите ми.

Хората казват обикновено за някое място, ‘’тук ми е хвърлен пъпа’’.. Аз имам чувството, че моят е бил изхвърлен през прозореца на някоя кола в движение, и се е търкалял, търкалял в прахоляка, после се е понесъл по вятъра, после сигурно е станал храна на някоя объркала се птичка, която в паниката си го е пуснала отвисоко… И така пъпът ми си е направил едно сериозно приключение, и до ден днешен не спира да ми го натяква.

Имало е моменти, дни, години, в които куфарите за мен бяха страшна мъка. Докато не разбрах, че трябва да изхвърля предметите от тях и да ги напълня с душата си. Докато не разбрах, че всъщост въобще не знам къде е тая ми ти моя душа, и ако искам да я намеря, трябва да я търся, и радиусът Младост 4 – Центъра не се брои за търсене… А после – докато не се прибрах от Полша… сама с два куфара, три сака, две раници и още няколко чантички. И както се сещате, да, бяха пълни с дрехи, обувки, книги, сешоар, маша,… и 800 пъти по толкова душа.

Сега съм поспряла. За малко почивка. За малко да поседна, да помисля, да си представя… Та ако ме видите седнала на някой камък, облегната на някое крайпътно дърво, със затворени очи, не си мислете, че спя… Мечтая. Наум аз вече си стягам багажа.
Чудя се дали има и дали изобщо трябва да има нещо, което някога да ме спре? Любов? Деца? Дом? Опитайте с нещо по-сериозно, моля ви се… Защото и любовта, и децата, и домът, могат да се окажат, в идеалния случай, много подвижни понятия. J А и наистина вярвам, че този свят е твърде малък, за да си го правим още по-малък…

Затова се научих. Че когато тръгвам на път, всичко, от което имам нужда, се събира в един куфар и в един телефон. Всичко, което остане извън тях, излиза и от пътя ми. По пътя си аз срещам, спирам, оставам, оставям, потеглям, запомням, забравям, или не забравям, продължавам, понякога се обръщам, понякога се връщам, понякога падам някъде встрани, но винаги се връщам и загледана в най-красивата точка на света – тази на перспективата в далечината, потеглям… пак натам, към онова, което ми се привижда там някъде…
И в този дух, макар и малко нетипично за мен, ще завърша с един цитат, който чух някога по радиото, автор неизвесетен, цитиращ – също. Смисълът беше този:

Един човек тичал по пътя. Друг, който минавал покрай него, го попитал:

- Какво правиш?

- Гоня хоризонта.

- Ама ти си луд… не можеш да стигнеш хоризонта!

- Лъжеш! – извикал първият и продължил напред…



Трябва да влезете за да напишете коментар Вход