Идея

 

 ЗА НЕОБХОДИМОСТТА

2011 година. Започнахме да мислим по идеята за Център за личностно развитие, след като бяхме дълго време провокирани от околната среда, респективно – от самите себе си…  Оказва се, че на този етап като цяло, съществуват редица социални и образователни структури, занимаващи се с проблемите и аномалиите в развитието, но малко са тези, които работят комплексно със здравите и талантливите. Макар че, спорен е моментът с определенията и с границата между норма и отклонение… здраве и „не-здраве“…

Същевременно,   ако дете има „проблем“, то следва да бъде насочвано към центровете за обществена подкрепа, към педагогическите съветници в училищата или към психиатъра. Така автоматично бива слагано клеймото „проблемно дете“, от тук нататък терапията е обречена. Всъщност, защо трябва да се стига до терапия, след като има  начини тя да бъде избегната?

ЗА ПРЕВЕНЦИЯТА

Според нас,  и то не е от сега, като цяло се пренебрегва предварителната работа по предотвратяване на дезадаптивното поведение при подрастващите. Работи се вече при свършен факт,  предимно с корекция и „превъзпитаване“. Спрягат се наказателни мерки и се създават трудно осъществими програми за намаляване на насилието, агресията и текучеството в училищата…  Защо започваме да виждаме проблема, едва след като той стане „видим“? И когато той вече трудно може да бъде завърнат в нормална изходна позиция или в каквато и да била друга „добра“ позиция…

Какво се разбира под превенция? Обществено популярно  в  повечето случаи, това са чествания от типа „Международен ден на СПИН“, в които група ученици с лентички на реверите раздават образователни брошури  в часовете на класния. После мероприятието се отчита като превантивна дейност и това не е „умишлено отбиване на номера“, както често  се тълкува, а просто хората – „експерти“ толкова си могат… И така – до поредния „Съвет за борба с противообществените прояви“.  Важното е да се „борим“ ли?…

Аналогично е положението и при възрастните. Хората се обръщат за помощ и подкрепа, едва когато животът им стане непоносим. Дотогава мълчаливо понасят болките на страданието, като с това окончателно свалят и без това ниската си самооценка. Защото, като цяло не сме научени, че грижата за себе си е основна ценност  и на първо място е важно да „признаем“ себе си. И, че когато душата боледува, това не означава обида, а напротив – това е сигнал, че нещо се променя или следва да бъде променено.  „За добро“.

ЗА ЗНАНИЕТО

На психологията все още се гледа като на корекция и лечение. Все още не е популярно разбирането, че всичко в живота ни е „И“ психология. И причините за това мислене са, разбира се  както в самите нас като психолози, така и в пазара на психологически услуги,  които  услуги се търсят едва след като всичко друго „алтернативно“  вече е  опитано, без резултат. А, може би именно това е пътят и по този път  нищо не е случайно?…

Затова смятаме, че с особена важност е работата в областта на психологическата култура и обучение, както и в прилагането на терапевтични методи още в „подсказващите сигнали“.  Най-добре това се случва през изкуството и творческия процес – любимата игра за всички възрасти, където себепромяната се случва свободно и леко, в контакт и съединение с другите и с приятното усещане за пречистване и релакс…

ЗА СМИСЪЛА

Поискахме да направим място, в което на преден план да стои художественото творчество, поставено в психологическия контекст на себепознанието и себеизменението. Идеята бе, този център  да подпомага обществената превенция и същевременно да стимулира разгръщането на личностния потенциал и индивидуалната цялост чрез  развиващи дейности и полезни практики за всички възрасти.